— Наистина невероятно! — съгласи се Ройд.
Кароли д’Бранин допи на един дъх шоколада и посегна към ръката на Ройд, но пръстите му минаха през празна светлина. За миг изглеждаше объркан, после се засмя.
— Мисля, че прекалявам с ентусиазма, Ройд. Сигурно е от близостта на моите волкрини. От десетки години терзаят ума ми, а само след месец ще съм при тях, ще мога да се любувам на величието им с уморените си очи. И тогава, и тогава, ако успея да вляза в контакт, ако мога да се докосна до една толкова величествена раса, толкова различна от нас… надявам се поне тогава, Ройд, да мога да си отговоря на въпроса „защо“!
Призракът на Ройд Ерис го дари с усмивка, но очите му оставаха все така спокойни.
На малък кораб като „Нощен летец“ пътниците бързо започват да се отегчават. В края на втората седмица всички взеха да стават неспокойни.
— Кой всъщност е този Ройд Ерис? — попита една нощ Роян Кристоферис, ксенобиологът, когато четирима от тях играеха карти. — Защо не дойде лично при нас? Какъв смисъл да се изолира херметически?
— Ами попитай го — предложи му Данел, мъжът лингвист.
— Да не е някакъв престъпник? — подметна Кристоферис. — Знаем ли нещо за него? Разбира се, че не. Д’Бранин се е свързал с него, а д’Бранин е изкуфял стар глупак, това е известно на всички.
— Ти си на ред — подкани го Ломи Торн.
Кристоферис шляпна една карта и заяви:
— Ръката е моя. — Захили се. — Що се отнася до Ерис, как да сме сигурни, че не планира да ни убие всичките?
— Заради несметните ни богатства, без съмнение — рече Линдран, жената лингвист, и сложи картата си върху тази на Кристоферис. — Не е твоя, моя е — заяви мило и се усмихна.
А също и Ройд Ерис, който ги наблюдаваше.
Меланта Джирл бе най-приятна за наблюдение.
Млада, здрава, активна, тя притежаваше кипяща жизненост, с каквато другите не можеха да се похвалят. Беше едра във всички отношения — с една глава по-висока от всички останали, с едро тяло, едри гърди, дълги крака, яки мускули, които се местеха под лъскавата й антрацитна кожа. Апетитът й също беше голям. Ядеше два пъти повече от колегите си, пиеше много, без привидно да се напива, тренираше по четири часа всеки ден с уреди, които сама бе донесла и монтирала в товарния отсек. Към третата седмица от полета бе правила секс с четиримата мъже на борда и с две от жените. Дори в леглото винаги приемаше активната роля и буквално изтощаваше партньорите си. Ройд я наблюдаваше с нарастващ интерес.
— Аз съм подобрен модел — каза му тя веднъж, докато тренираше; покритото й с пот тяло лъщеше.
— Подобрен? — попита Ройд. Не можеше да праща проекцията си в товарния отсек, но Меланта го бе поканила на разговор по интеркома, без да знае, че я наблюдава.
Тя спря за миг, за да смени позата.
— Променена, капитане — продължи. Беше решила да го нарича така. — Родила съм се на Прометей, в елитна среда, дете на двама блестящи генетични инженери. Подобрена. Необходима ми е два пъти повече енергия, отколкото на останалите, но пък зная как да я използвам. Имам по-ефективен метаболизъм, силно и издръжливо тяло и очаквам да живея по-дълго от средностатистическия човек. Моите сънародници са допуснали някои ужасни грешки, когато се опитали да преустроят радикално човешкото тяло, но в дребните подобрения са несравними.
Продължи с упражненията — движеше се бързо и с лекота — и не проговори, докато не свърши. Накрая се изправи, задъхана само за миг, сетне скръсти ръце, повдигна глава и се ухили.
— Е, вече знаете историята на моя живот, капитане — рече и разтърси коса.
— Сигурно има още — отвърна гласът от интеркома.
Меланта Джирл се засмя.
— Сигурно. Искате ли да ви разкажа как избягах на Авалон и за проблемите, които създаде моята постъпка на семейството ми на Прометей? Или повече ви интересуват невероятните ми разработки по културна ксенология? Искате ли да ви разкажа за тях?
— Може би някой друг път — отвърна любезно Ройд. — Какъв е този кристал, който носите?
Кристалът винаги висеше между гърдите й, но сега го беше свалила за тренировката. Тя го взе и си го сложи — малък зеленикав скъпоценен камък с черни жилки, окачен на сребриста верижка. Когато го докосна, затвори за миг очи, сетне ги отвори и се усмихна.
— Той е жив. Не сте ли виждали такива? Това е шепнещ камък, капитане. Резониращ кристал, притежаващ псионичната способност да запомня емоции, спомени. Когато го докосна, те се пробуждат за миг в мен.