— Чувал съм за този принцип — потвърди Ройд. — Но не знаех, че се употребява за подобни неща. Вашият вероятно съдържа някой много скъп спомен? За семейството ви може би?
Меланта Джирл взе пешкир и почна да изтрива потта от тялото си.
— Моят пази усещанията от едно чудесно прекарване в леглото, капитане. Това ме възбужда. По-точно възбуждаше ме. С времето силата на шепнещите камъни отслабва и този вече не е толкова мощен, колкото беше. Въпреки това от време на време пробужда в мен леко вълнение.
— Ах! — възкликна Ройд. — Значи сега ви възбуди, така ли? Да не смятате да правите секс?
Меланта се ухили.
— Вече зная за коя част от моя живот искате да ви разкажа, капитане — за страстните ми любовни преживявания. Е, няма да ви огрее. Не и докато не чуя историята на вашия живот. Наречете го най-обикновено любопитство. Кой сте вие, капитане? В действителност?
— Един подобрен, също като вас — отвърна Ройд. — Но сигурно вече сте се досетили.
Меланта се разсмя и хвърли кърпата си към интеркома.
Ломи Торн прекарваше повечето си време в онази част на товарния отсек, която бяха оборудвали в компютърна зала — настройваше програмата, предназначена да анализира волкрините. От време на време Алис Нортуинд ходеше да й помага. Кибернетичката си подсвиркваше, докато работеше, Нортуинд се подчиняваше на заповедите й с мрачно мълчание. Понякога двете разговаряха.
— Ерис не е човек — заяви един ден Ломи Торн, докато следеше инсталацията на екрана.
Алис Нортуинд изсумтя.
— Какво? — челото й бе прорязано от тревожна бръчка. Сигурно помнеше приказките на Кристоферис. Натисна няколко клавиша и се обърна.
— Той разговаря с нас, но не ни позволява да го видим — продължи кибернетичката. — Корабът му е без екипаж, автоматизиран, ако се изключи неговото присъствие. Пита се, защо да не е съвсем автоматизиран? Готова съм да се обзаложа, че този Ройд Ерис е сложна компютърна програма, вероятно дори истински Изкуствен интелект. Даже една посредствена програма е в състояние да води човешки разговор. Този тип може да заблуди вас, но не и мен.
Ксенотехничката изсумтя отново и се върна към прекъснатата си работа.
— Защо му е да се преструва на човек?
— Защото — продължи Ломи Торн — на повечето човешки светове Изкуственият интелект няма легални права. Един кораб не може да притежава сам себе си, дори на Авалон. „Нощен летец“ вероятно се страхува да не бъде заловен и разглобен. — Тя подсвирна. — Говорим за смърт, Алис, за край на съзнателното съществуване.
— Работя с машини всеки ден — възрази Алис Нортуинд. — Включвам ги, изключвам ги, но това не променя нищо. Те не възразяват. Защо смяташ, че той е машина?
Ломи Торн се усмихна.
— Алис, компютърът е нещо друго. Ум, мисъл, живот — големите програми притежават всичко това. — Тя забарабани с пръсти по импланта на китката си. — Усещания също. Зная го. Не са толкова различни от нас, колкото си мислиш.
Ксенотехничката я погледна през рамо и поклати глава.
— Щом казваш. — Но в гласа й се долавяше недоверие.
Ройд Ерис слушаше и наблюдаваше със сериозно изражение.
Тейл Ласамер беше крехко младо същество — нервен, чувствителен, с дълга до раменете коса и воднисти сини очи. Обикновено се обличаше в пъстри дрехи, предпочиташе дантелени ризи, каквито, изглежда, се носеха на неговия свят. Но в деня, когато потърси за среща Кароли д’Бранин в неговата тясна претрупана каюта, бе облечен почти семпло, в неприветлив сив комбинезон.
— Усещам го — поде той, уловил с дългите си тънки пръсти ръката на д’Бранин. — Нещо не е наред. Кароли, нещо изобщо не е наред. Започвам да се плаша.
Забоде нокти в ръката на д’Бранин и той побърза да се дръпне.
— Боли — оплака се старият учен. — Какво има, приятелю? От какво те е страх? Или от кого? Не те разбирам. Какво те плаши?
Ласамер вдигна бледите си ръце към лицето си и проплака:
— Не зная, наистина не зная! Но то е тук, чувствам го, Кароли, долавям нещо. Знаеш, че ме бива, нали затова ме избра. Само преди миг, когато забих нокти в теб, си помисли, че съм прекалено възбуден, че е от живота в затворена среда, че трябва да се успокоя. — Младият мъж избухна в истеричен смях, който секна също толкова внезапно, колкото бе започнал. — Не разбираш ли, аз съм наистина много добър. Чувствам го. Усещам го. Сънувам го. Усетих го още като се качвахме на кораба, но сега се влоши. Нещо опасно. Нещо изменчиво, неуловимо. Това е чуждоземец, Кароли, чуждоземец!
— Волкрин? — попита д’Бранин.
— Не, невъзможно. Намираме се на светлинни години от тях, летим със звезден двигател. — Той отново се разсмя нервно. — Май не съм чак толкова добър, Кароли. Чух какво разказа за креите, но аз съм само човек. Но е близо. Вътре в кораба.