— Ах — въздъхна и се усмихна. — Много добре.
После настъпи моментът за финална проверка. Ломи Торн дръпна левия ръкав на ризата си, пъхна китка под пулта, намери розетката и се включи директно. Интерфейс.
Екстаз.
Мастиленочерни очертания изникнаха, разпръснаха се и изчезнаха от екрана.
Всичко свърши за частица от секундата.
Ломи Торн освободи китката си. На лицето й трепкаше срамежлива и доволна усмивка, но над всичко това доминираше изражение на учудване. Тя докосна с пръсти розетката и откри, че полюсите са още топли. Потрепери.
Програмата работеше идеално, компютърът бе в отлично състояние, всички системи действаха според плана. Изпита удоволствие, както винаги. Когато се съедини с програмата, се почувства много по-мъдра, изпълнена със светлина и електричество, усещаща вибрациите на живота, хладнокръвна и разсъдлива и никога сама, нито слаба и безволева. Така беше винаги, когато се включваше към интерфейса и оставяше съзнанието си да се разшири.
Но този път се случи нещо друго. Нещо студено я докосна, само за миг. Студено и плашещо — и тя и програмата успяха да го зърнат, само за миг, след което то изчезна.
Кибернетичката разтърси глава, за да прогони всички тези глупости. След което отново се захвана за работа. По някое време дори започна да си подсвирква.
През шестата седмица Алис Нортуинд се поряза лошо, докато си правеше сандвич. Беше се навела над масата, режеше подправено месо с дългия нож и внезапно изпищя.
Данел и Линдран дотичаха при нея и откриха, че е втренчила ужасен поглед в дъската за рязане пред нея. Беше си порязала левия показалец и кръвта бликаше на струи.
— Корабът помръдна — оплака се Алис, изцъклила очи към Данел. — Почувствахте ли как се разтресе? Измести ножа в ръката ми.
— Намери нещо да спреш кървенето — рече Линдран. Данел се огледа изплашено. — Уф, остави, аз ще го направя.
Психоаналитичката Агата Маридж-Блек даде на Нортуинд успокоително и погледна двамата лингвисти.
— Видяхте ли как стана?
— Ами… тя се поряза — отвърна Данел.
Някъде от коридора долетя див, истеричен смях.
— Заглуших го — докладва Маридж-Блек на Кароли д’Бранин по-късно същия ден. — Псионин-4. Ще му притъпи чувствителността за няколко дни и имам още, ако му потрябва.
Д’Бранин изглеждаше стреснат.
— Разговаряхме няколко пъти и виждам съвсем ясно, че Тейл започва да се плаши, но нито веднъж не ми каза защо. Трябваше ли да го изключваш?
Психоаналитичката сви рамене.
— Започваше да се държи нерационално. Като се има предвид колко е талантлив, ако излезе изпод контрол, ще пострадаме всички. Не биваше да вземаш телепат от първи клас. Твърде са нестабилни.
— Предстои ни да комуникираме с извънземна раса. Припомням ти, че това не е лесна задача. Волкрините ще са по-различни от всички останали чуждоземци, с които сме се срещали. Необходим ни е телепат от първи клас, за да можем да се свържем с тях. А от волкрините има какво да научим!
— Ха — рече тя, — като се има предвид в какво състояние е този твой телепат, нищо чудно всички да излезем от строя. През половината време лежи свит на кълбо в хамака, през останалото заеква, пелтечи и пуска слюнка, изцъклен от страх. Твърди, че сме в голяма опасност, но не знае каква и откъде. Най-лошото е, че не мога да определя дали наистина усеща нещо, или е това е остър пристъп на параноя. Със сигурност показва някои от класическите симптоми. Освен това е уверен, че го държат под наблюдение. Може би състоянието му няма нищо общо с нас, волкрините и неговия талант. Не зная със сигурност.
— А какво ще кажеш за твоя талант? — попита д’Бранин. — Нали си емпат?
— Не ми казвай как да си върша работата — тросна се тя. — Правих секс с него миналата седмица. Няма по-добра възможност за наблюдение от близък план. Дори при тези обстоятелства не можах да открия нищо. В ума му цари хаос, а страхът му е толкова силен, че извира с потта. Не усещам нищо особено в другите освен обичайните им грижи и ядове. Но аз съм едва трети клас и преценката ми не значи много. Способностите ми са ограничени. Освен това ти казах, че не се чувствам добре. Усещам, че се задушавам в този кораб. Едва си поемам въздух, главата ме боли постоянно. Налага се да полежа.
— Да, разбира се — побърза да отвърне д’Бранин. — Не исках да те критикувам. Правиш всичко, което е по силите ти, въпреки трудните обстоятелства. След колко време Тейл ще е отново с нас?
Психоаналитичката се почеса уморено по челото.
— Д’Бранин, препоръчвам да го държим в това състояние до края на мисията. Предупреждавам те, обезумял или истеричен телепат може да бъде много опасен. Тази история с Нортуинд и ножа може да е негова работа. Спомни си, че той започна да крещи малко след това. Може би я е докоснал само за секунда — зная, че стрелям напосоки, но е напълно възможно. Мисълта ми е, че не бива да рискуваме. Имам достатъчно псионин-4, за да го държа вцепенен, но контактен, докато се приберем на Авалон.