— Може би трябва да се вслушаме в думите на Меланта — каза замислено Ломи Торн. — Страховете и неврозите на Ройд са си негова работа, стига да не ни ги натрапва.
— Лично аз се чувствам малко неудобно в негово присъствие — оплака се Данел.
— Кой може да ни гарантира — попита Алис Нортуинд, — че не летим с някой престъпник или извънземен?
— Юпитер — подметна някой и ксенотехничката се изчерви.
Тейл Ласамер вдигна плахо глава от чинията си, после се захили.
— Извънземен! — повтори и сините му очи се завъртяха в орбитите, сякаш търсеха изход. Бяха ярки и излъчваха безумие.
— Действието на лекарството отслабва — каза Маридж-Блек на д’Бранин. — Ще отскоча до каютата за още.
— Какво лекарство? — попита Ломи Торн. Д’Бранин не бе казал на останалите за бълнуването на Ласамер от страх да не предизвика нарастване на напрежението. — Какво става?
— Опасност — промълви Ласамер, обърна се към седящата до него Ломи, улови я за ръката и впи пръсти в нея. — Намираме се в голяма опасност, казвам ви, усещам го. Нещо чуждо. То ни мисли злото. Кръв, виждам кръв. — Разсмя се. — Не го ли усещаш, Агата? Защото аз почти вкусвам кръвта. То също.
Маридж-Блек стана.
— Не се чувства добре — обясни на останалите. — Потисках го с псионин, опитвах се да овладея халюцинациите му. Ще ида да донеса още. — И тръгна към вратата.
— Потискала си го? — попита ужасено Кристоферис. — Той се опитва да ни предупреди за нещо. Не го ли чувате? Искам да знам за какво говори.
— Не псионин — обади се Меланта Джирл. — Опитай с есперон.
— Не ме учи как да си върша работата!
— Съжалявам — отвърна Меланта и повдигна рамене. — Но аз съм на една крачка пред теб. Ако не се лъжа, есперонът може да го излекува от халюцинациите.
— Познавам достатъчно добре действието на есперона — рече навъсено психоаналитичката.
Меланта се усмихна над ръба на чашата.
— Сигурна съм. А сега ме чуйте. Всички вие, изглежда, се притеснявате от Ройд. Измъчва ви мисълта, че не знаете какво крие. Роян си измисля истории цяла седмица и е склонен да повярва в тях. Алис е толкова изнервена, че си поряза пръста. Всички непрестанно се оплакваме. Тези страхове не ни позволяват да се сплотим като екип. Време е да им сложим край. И това не е трудно. — Тя посочи Тейл. — Тук седи телепат от първи клас. Разпалим ли силата му с есперон, той ще е в състояние да ни изпее и майчиното мляко на капитана, даже ще ни омръзне да го слушаме. А междувременно той ще се пребори със своите демони.
— Той ни наблюдава — каза телепатът с нисък тревожен глас.
— Не — поклати глава Кароли. — Мисля, че трябва да го държим дрогиран.
— Кароли — спря го Кристоферис, — тази история стигна твърде далече. Повечето от нас са изнервени, а момчето направо трепери от страх. Мисля, че е време да сложим край на мистерията Ройд Ерис. Веднъж завинаги. Меланта е права.
— Нямаме право — упорстваше д’Бранин.
— Съгласна съм с Меланта — заяви Ломи Торн. — Трябва да го направим.
— Да — присъедини се Алис Нортуинд и двамата лингвисти я подкрепиха с поклащане на глави.
Д’Бранин се измъчваше от обещанието, което бе дал на Ройд. Но другите не му оставяха никакъв избор. Погледна психоаналитичката и въздъхна:
— Добре. Дай му есперон.
— Той ще ме убие! — изкрещя Тейл Ласамер, скочи и когато Ломи Торн се опита да го успокои, сграбчи чашата с кафе и я хвърли в лицето й. Трябваше да се намесят трима души, за да го укротят.
— Побързайте! — извика Кристоферис.
Маридж-Блек потрепери и изскочи от каюткомпанията.
Когато се върна, останалите бяха вдигнали Ласамер и го бяха сложили да легне на масата. Някой бе отместил косата му и се виждаха издутите артерии на шията му.
Маридж-Блек пристъпи към масата.
— Престанете — обади се Ройд. — Няма нужда да го правите.
Призракът му се появи с отблясъци в празното кресло. Психоаналитичката замръзна с ампулата с есперон и инжекторния пистолет в ръце, а Алис Нортуинд понечи да пусне китките на Ласамер. Пленникът не правеше опити да се освободи. Лежеше на масата и дишаше тежко, бледосините му очи бяха втренчени в проекцията на Ройд, сякаш бе хипнотизиран от внезапната му поява.
Меланта Джирл вдигна чашата си за поздрав.
— Охо! Изпуснахте вечерята, капитане.
— Ройд — каза Кароли д’Бранин. — Съжалявам.
Призракът гледаше незрящо към отсрещната стена.