— Освободете го — отекна гласът му от говорителите. — Ще ви разкрия голямата си тайна, щом личността ми толкова ви вълнува.
— Той наистина ни е наблюдавал — рече Данел.
— Слушаме те — подкани го подозрително Нортуинд. — Какво си ти?
— Хареса ми идеята ви за газовите гиганти — рече Ройд. — За съжаление истината не е толкова драматична. Аз съм най-обикновен хомо сапиенс на средна възраст. Шейсет и осем стандартни години, ако настоявате за точност. Холограмата, която виждате пред вас, е на истинския Ройд Ерис отпреди няколко години. Сега съм малко по-възрастен. Използвам компютърна симулация, за да проектирам свое подмладено копие пред гостите.
— Така ли? — Лицето на Ломи Торн бе на червени петна от горещото кафе. — Но защо тази тайнственост?
— Ще започна разказа с майка ми — отвърна Ройд. — „Нощен летец“ е неин кораб, построен по поръчка и по нейни планове в корабостроителницата на Нюхолм. Майка ми била свободен търговец, от най-успелите. Родила се в бедно семейство на планетата Вес, която е много далече оттук, макар че вероятно сте чували за нея. Сама си пробила път в живота, от една служба към друга, и събрала средства за свой кораб и екипаж. Скоро натрупала състояние, тъй като приемала всякакви поръчки, летяла далече и встрани от търговските пътища и откарвала товари на години от местата, до които обичайно стигат търговците. Рискована практика, но по-печеливша дори от пощенските доставки. Майка ми не се безпокояла от това колко често тя и екипажът й се прибират у дома. Забравила за Вес веднага щом го напуснала и рядко посещавала един и същи свят два пъти.
— Авантюристка — обади се Меланта Джирл.
— Не — отвърна Ройд. — Социопат. Виждате ли, майка ми не можела да понася хората. Ама никак. Екипажът й не я обичал, нито тя тях. Единствената й мечта била да се отърве от необходимостта да държи екипаж на борда. И когато забогатяла достатъчно, я осъществила. Резултатът е „Нощен летец“. След като потеглила с него от Нюхолм, тя нямала повече контакти с човешки същества, нито слизала на някоя планета. Вършела цялата си работа от помещенията, които сега обитавам, чрез екрани и лазерна връзка. Сигурно ще я сметнете за луда. И ще сте прави. — Призракът си позволи вяла усмивка. — Но животът й продължил да е интересен дори след изолацията. Какви светове само видяла, Кароли! Ако можеше да ти разкаже за тях, щеше да си скубеш косите от завист. За съжаление унищожила повечето си записи от страх, че други хора могат да изпитат удоволствие от преживяванията й, след като напусне този свят. Но тя си била такава.
— А ти? — попита Алис Нортуинд.
— Сигурно е имала контакти с поне едно човешко същество — посочи със срамежлива усмивка Линдран.
— Не би трябвало да я наричам своя майка — продължи Ройд. — Аз съм неин клон-кръстоска. След трийсет години самотно скиторене из космоса тя започнала да се измъчва от скука. Аз трябвало да бъда неин спътник и любовник. Утеха в самотата й. Тя обаче не можела да понася деца, нито имала търпение да ме отгледа. След като приключила с клонирането, ме затворила в хранителен контейнер — ембрион, свързан с компютъра й. Той бил моят учител. Преди раждането и след него. Всъщност не съм се раждал. Доста след времето, когато би се родило нормално дете, аз съм продължавал да обитавам контейнера, където съм растял, учил съм се и съм се хранел от тръбичките. Процесът бил забавен нарочно. Трябвало да бъда освободен, когато достигна пубертет, когато, по нейна преценка, бих могъл вече да й правя компания.
— Ужасно — възкликна Кароли д’Бранин. — Ройд, приятелю, не знаех.
— Съжалявам, капитане — обади се Меланта Джирл. — Лишили са те от детство.
— Никога не ми е липсвало — отвърна Ройд. — Нито пък тя. Но плановете й останали неизпълнени. Тя починала няколко месеца след клонирането, когато все още съм бил плод в контейнера. Но била програмирала кораба за подобен случай. Той изключил звездния двигател и легнал в дрейф в междузвездното пространство в продължение на единайсет години, докато компютърът не направил от мен… — той спря и се усмихна. — Щях да кажа, докато компютърът не направил от мен човешко същество. Добре де, докато не ме направил такъв, какъвто съм. Ето как съм наследил „Нощен летец“. След като се родих, ми бяха необходими само няколко месеца, за да се запозная с управлението и бордовите системи.
— Невероятно — възкликна Кароли д’Бранин.
— Да — потвърди Линдран, — но това не обяснява защо живеете в изолация.
— О, напротив — посочи Меланта Джирл. — Капитане, може би трябва да го обясниш на недотам подобрените модели?
— Майка ми мразела планетите — заговори отново Ройд. — Ненавиждала миризмите, мръсотията, бактериите, променливото време, гледката на други хора. Създала си безупречна среда с максимална стерилност. Не можела да понася и гравитацията. Била свикнала с безтегловността през годините на космически пътувания със старите търговски кораби, които не могат да си позволят гравитационна решетка, и я предпочитала. Ето при какви условия съм се родил и израсъл. Тялото ми не разполага с имунна система, нито с естествена защита срещу всички опасни бацили. Контактът с вас вероятно ще ме убие и със сигурност ще ме разболее сериозно. Мускулите ми са слаби, сетивата — атрофирали. Гравитацията на „Нощен летец“ е за ваше, а не за мое удобство. За мен тя е мъчение. В този момент седя в плаващо кресло, което е обгърнало тялото ми. Дори така ме боли, но поне няма опасност да пострадат вътрешните ми органи. Ето защо избягвам често да взимам пасажери.