— И ти ли споделяш възгледите на майка ти за човешкия род? — попита Маридж-Блек.
— Не. Аз харесвам хората. Приемам се такъв, какъвто съм, но това не е станало по мой избор. Аз съм ненаситен почитател на всякакви книги, записи, холопостановки, белетристика, драма, история и прочее. Експериментирал съм с халюцинаторен прах. И често, всеки път, когато намеря сили, вземам пътници. А след това попивам всичко от живота им.
— Ако поддържате постоянна безтегловност на кораба ще можете да вземате пътници по-често — посочи Ломи Торн.
— Така е — отвърна вежливо Ройд. — Установих обаче, че повечето родени на планети хора страдат от липсата на гравитация. Кораб, който не поддържа постоянна гравитация, е по-малко привлекателен. Малцината, които се качват на борда, прекарват пътуването болни или дрогирани. Не. Предпочитам да следя своите гости от противонатоварващото кресло. Неведнъж съм го правил. Ако се покажа на другите, ще ме сметнат за урод, ще ме държат на разстояние. А това е в разрез с целта ми. Предпочитам изолацията. И всеки път, когато мога, изучавам чуждоземците, които вземам.
— Чуждоземците? — повтори объркано Нортуинд.
— За мен вие сте чуждоземци — отвърна Ройд.
В каюткомпанията на „Нощен летец“ се възцари тишина.
— Съжалявам за всичко това, приятелю — заговори Кароли д’Бранин. — Не биваше да се натрапваме в личния ти живот.
— И аз съжалявам — прошепна Агата Маридж-Блек, намръщи се и пъхна ампулата с есперон в пълнителя. — Е, какво пък, това обяснява някои неща, но дали е истината? Все още не разполагаме с доказателства, само с приспивни приказки. Една холограма може да заяви, че е същество от Юпитер, компютър или болен военнопрестъпник. Нямаме никакъв начин да потвърдим дали това е вярно. Всъщност не — имаме един начин. — Тя се приближи към масата, на която лежеше Ласамер. — Той все още се нуждае от лечение, а ние от потвърждение, така че не виждам смисъл да спираме, след като сме стигнали дотук. Защо да живеем с всички тези страхове и опасения, след като можем да им сложим край още сега? — Притисна с ръка главата на телепата, опря инжектора в издутата артерия и натисна спусъка.
— Агата — обади се Кароли д’Бранин. — А не мислиш ли… може би трябва да не… все пак Ройд…
— Не! — извика Ройд. — Спрете! Заповядвам ви! Намирате се на моя кораб. Спрете или…
— … или какво? — Инжекторът издаде съскащ звук и когато тя го вдигна, на шията на телепата се видя червено кръгче.
Ласамер се надигна на лакти, опита се да седне и Маридж-Блек посегна да му помогне.
— Тейл — заговори тя с най-добрия си професионален тон, — съсредоточи се върху Ройд. Можеш да го направиш, всички знаем, че си много добър. Почакай малко и есперонът ще ти отвори очите.
Бледосините очи на Ласамер бяха замъглени.
— Още не съм достатъчно близо — зашепна той. — Всъщност аз съм този, когото изследват. Вярно е, че съм добър, но трябва да се приближа. — Потрепери.
Психоаналитичката вдигна ръка и го погали успокояващо.
— Есперонът ще ти даде сили, Тейл. Почувствай го, почувствай как се изпълваш с мощ. Усещаш ли? Всичко се прояснява, нали? Вече чуваш мислите ми. Зная, че ги чуваш, но нямам нищо против. Чуваш и останалите, но не им позволявай да ти пречат, изтласкай ги настрани — всички тези мисли, приказки, желания, страхове. Заглуши ги. Спомняш ли си, че казваше нещо за някаква опасност? Помниш ли? Иди и я намери, Тейл, открий опасността. Погледни зад стената, кажи ни какво виждаш там. Разкажи ни за Ройд. Истината ли казва? Кажи ни. Ти си много добър, всички го знаем, можеш да ни кажеш. — Говореше напевно и убедително.
Той се освободи от ръката й и седна.
— Усещам го. — Очите му изведнъж се проясниха. — Нещо… главата ме боли… страх ме е!