— Не се страхувай — обади се Маридж-Блек. — От есперона няма да те заболи глава, само ще ти стане по-добре. Всички сме тук с теб. Няма от какво да се боиш. — Тя го погали по лакътя. — Кажи ни какво виждаш.
Тейл Ласамер погледна призрака на Ройд с ужасени детски очи и езикът му се стрелна да оближе устните.
— Той е…
Черепът му експлодира.
Истерични викове и суматоха.
Главата на телепата се пръсна с ужасяваща сила и окъпа всички наоколо с кръв и късчета от кости и плът. Няколко секунди тялото му подскача конвулсивно върху масата, от артериите на шията му бликаше ален поток, а крайниците му играеха някакъв зловещ танц. Главата му просто бе престанала да съществува, но той не се усмиряваше.
Агата Маридж-Блек, която стоеше най-близо до него, изпусна инжектора и зяпна. Беше оплискана с кръв и покрита с парченца мозък. Една дълга сребриста костица се бе забила в кожата под дясното й око и оттам течеше кръв и се смесваше с кръвта на Тейл. Тя, изглежда, изобщо не забелязваше.
Роян Кристоферис беше отскочил назад и бе долепил гръб до стената.
Данел пищеше и пищеше и пищеше, докато Линдран не го зашлеви през омазаната с кръв буза и не му каза да млъкне.
Алис Нортуинд бе коленичила и се молеше на някакъв странен език.
Кароли д’Бранин седеше съвършено неподвижно, с изцъклен поглед, напълно забравил за чашата с шоколад в ръката си.
— Направете нещо — хленчеше Ломи Торн. — Някой да направи нещо. — Едната ръка на Ласамер помръдна немощно и я докосна и Ломи изпищя и се дръпна ужасено.
Меланта Джирл тропна чашата си на масата и й викна ядосано:
— Стегни се! Той е мъртъв. Нищо не може да ти направи.
Останалите я погледнаха втрещено — с изключение на д’Бранин и Маридж-Блек, които още не бяха излезли от шока. Проекцията на Ройд бе изчезнала. Меланта започна да издава заповеди.
— Данел, Линдран, Роян — намерете чаршаф или някакво платнище, с което да го покрием и да го изнесем оттук. Алис, ти и Ломи донесете леген с вода и гъби. Искам да почистите. — Наведе се към д’Бранин. — Кароли — повика го и сложи ръка на рамото му, — как си?
Той я погледна с изцъклени сиви очи.
— Аз… да, да, аз съм… казах й да не го прави, Меланта. Нали й казах да не го прави?
— Да, каза й — потвърди Меланта Джирл, потупа го успокоително по рамото заобиколи масата и отиде при Агата Маридж-Блек. — Агата — повика я. Но психоаналитичката не реагира дори след като Меланта я разтърси за раменете. Очите й бяха пусти. — В шок е — каза Меланта и се намръщи, като забеляза стърчащата под окото й костица. Попи внимателно кръвта с кърпичка и я извади.
— Какво да правим с трупа? — попита Линдран. Бяха донесли чаршаф и го бяха увили. Тялото най-сетне бе спряло да потръпва конвулсивно, макар че от раната продължаваше да се стича кръв.
— Отнесете го в товарния отсек — рече Кристоферис.
— Не — спря ги Меланта. — Не бива. Скоро ще започне да се разлага. — Помисли за миг. — Облечете скафандри и го свалете в машинното. В онази част на кораба е вакуум. Най-добре да остане там.
Кристоферис кимна и тримата изнесоха увития в кървав чаршаф труп на Ласамер. Меланта се надвеси над Маридж-Блек, но в този миг, както бършеше кръвта от масата, Ломи Торн внезапно започна да повръща.
— Някой да й помогне — извика Меланта.
Кароли д’Бранин най-сетне се размърда, стана, взе кървавия парцал от ръката на Ломи и я изведе навън.
Алис Нортуинд и Меланта отведоха — всъщност почти отнесоха — психоаналитичката в товарния отсек, почистиха я, преоблякоха я и й поставиха успокоителна инжекция. След това Меланта взе инжектора и обиколи останалите. Нортуинд и Ломи Торн също поискаха някакво слабо успокоително, Данел — от по-силните.
Събраха се отново чак след три часа.
Бяха в най-големия от товарните отсеци, където трима от тях бяха окачили хамаците си. Присъстваха седем от осемте оцелели. Агата Маридж-Блек беше в безсъзнание, спеше дълбоко или се намираше в кома — никой от тях не знаеше със сигурност. Останалите, изглежда, се бяха посъвзели, макар лицата им да бяха бледи и изопнати. Всички се бяха преоблекли, дори Алис Нортуинд, която носеше нов комбинезон, досущ като предишния.
— Не разбирам — оплака се Кароли д’Бранин. — Не разбирам какво…
— Ройд го уби, какво — прекъсна го огорчено Нортуинд. — Появи се опасност да бъде разкрита тайната му и той просто… му пръсна черепа. Всички го видяхме.
— Не мога да повярвам — продължи да се вайка Кароли д’Бранин. — Не мога. С Ройд разговаряхме толкова нощи подред, докато вие спяхте. Той е внимателен, любознателен, чувствителен. Истински мечтател. Споделя страстта ми по волкрините. Не би могъл да направи подобно нещо.