— Те също се страхуват — отвърна Меланта. — Боят се, че се опитваш да прикриеш някакъв твой ужасен замисъл. Грешката донякъде е и моя. Аз бях тази, която предложи есперона. Смятах, че така ще успокоим Тейл и той ще ни разкаже нещо повече за теб. Поддадох се на любопитството. — Тя се намръщи. — Смъртоносно любопитство. А сега ръцете ми са окървавени.
Очите на Меланта постепенно привикваха с мрака в каюткомпанията. На бледата светлина от привидението тя различи тъмни струйки засъхнала кръв по масата, сред чиниите, чашите и приборите. Чуваше и тихо покапване, но не знаеше дали е от кръв, или от кафе. Потрепери. — Не ми харесва тук.
— Ако искаш да се махнеш оттук, мога да бъда с теб навсякъде.
— Не. — Тя поклати глава. — Ще остана. Ройд, мисля, че ще е по-добре, ако не си с нас постоянно. Ако пазиш мълчание и не се показваш. Ако те помоля, би ли изключил всички свои монитори на кораба? Освен тези в каюткомпанията, естествено. Така другите ще се почувстват по-добре.
— Не съм сигурен.
— Напротив! Онази забележка за газовия гигант я направи пред всички. Някои други вероятно вече също са се досетили.
— Но ако ти кажа, че съм се изключил, няма никакъв начин да знаеш дали е истина.
— Готова съм да ти се доверя — отвърна Меланта Джирл.
Тишина. Призракът гледаше към нея.
— Както желаеш — отекна накрая гласът на Ройд. — Изключих всички монитори. Сега виждам и чувам само това помещение. И тъй, Меланта, ти ми обеща да ги контролираш. Без тайни планове, без опити да проникнете в моята част. Ще можеш ли да го направиш?
— Мисля, че да — отвърна тя.
— Вярваш ли на моята история? — попита Ройд.
— Странна и чудна история, капитане. Ако е измислица, готова съм да ти стана ученичка. Справил си се отлично. Ако е истина, тогава и ти си странен и чуден човек.
— Истина е — отвърна тихо призракът. — Меланта…
— Да?
— Притеснява ли те, че съм те… наблюдавал? Че съм те гледал, без да го знаеш?
— Малко — отвърна тя. — Но мисля, че мога да те разбера.
— Гледах те, когато се съвкупяваш.
— О? — възкликна тя и се усмихна. — Мисля, че съм доста добра в това.
— Няма как да го зная — отвърна Ройд. — Но отстрани изглеждаше наистина добра.
Тишина. Тя се помъчи да не обръща внимание на равномерното капене вляво.
— Да — каза след дълго колебание.
— Да, какво?
— Да, Ройд. Вероятно бих правила секс с теб, ако това е възможно.
— Как разбра какво си мисля?! — В гласа на Ройд внезапно се прокрадна страх и неовладяна тревога.
— Лесно — отвърна Меланта малко изненадано. — Аз съм подобрен модел. Не беше трудно да се досетя. Казах ти, помниш ли? Винаги ще съм три хода пред теб.
— Не си телепат, нали?
— Не — призна Меланта. — Не съм.
Ройд мълча дълго и накрая призна:
— Сега вече наистина се поуспокоих.
— Чудесно.
— Меланта — добави той, — само още нещо. Понякога не е твърде умно да си много ходове напред. Разбираш ли ме?
— Какво? Не, май не те разбирам. Изплашена съм. Твой ред е да ме успокоиш, капитане.
— От какво се изплаши?
— От това, което става тук. Не разбираш ли?
Ройд не отговори.
— Мисля, че знаеш нещо — продължи Меланта. — Издаде тайната си, за да не инжектираме на Ласамер есперон. И когато въпреки това бяхме готови да го направим, ни заповяда да спрем. Защо?
— Есперонът е опасно лекарство.
— Има нещо друго, капитане. Опитваш се да се изплъзнеш. Какво уби Тейл Ласамер? Или може би трябва да попитам кой?
— Не съм аз.
— Един от нас тогава? Или волкрините?
Ройд не отговори.
— Има ли чуждоземец, на борда на твоя кораб, капитане?
Тишина.
— Намираме ли се в опасност? Аз в опасност ли съм, капитане? Не ме е страх. Това значи ли, че съм глупачка?
— Аз харесвам хората — проговори най-сетне Ройд. — Обичам да качвам на кораба пътници. Вярно е, че ги наблюдавам. Но това не е чак толкова лошо. Най-много харесах Кароли и теб. Няма да позволя да ви се случи нищо.
— Какво може да ни се случи?
Отново никакъв отговор.
— Ами другите, Ройд? Кристоферис и Нортуинд, Данел и Линдран, Ломи Торн? Ще се грижиш ли и за тях? Или само за мен и Кароли?
Мълчание.
— Тази нощ не си особено приказлив — отбеляза Меланта.
— Защото съм под напрежение — призна гласът. — А има някои неща, които е по-добре да не знаеш — заради собствената ти безопасност. Върви да спиш, Меланта Джирл. Достатъчно дълго разговаряхме.
— Добре, капитане — рече тя. После се усмихна на призрака и му подаде ръка. Ръцете им се срещнаха. Топлата мургава плът се смеси със сиянието. Меланта Джирл се обърна да си върви. Едва когато излезе в коридора, където бе светло, почувства, че трепери.