Най-сетне овалният шлюз в горната част на непокътнатата сфера на „Нощен летец“ се разшири и Ройд Ерис излезе.
Тя го наблюдаваше да се приближава, изпълнена с любопитство, чудеше се как ли изглежда. В представите й непрестанно изникваха най-различни образи. Неговият любезен, премерен и овладян глас понякога й напомняше за тъмните аристократи от нейния роден Прометей, магьосници, които си играеха с човешки гени и следваха отдавна установени кастови правила. В друг момент наивността й я накара да го види като уморен млад мъж, а той би трябвало да е много по-възрастен от бледата сияеща сянка, която им пращаше.
С приближаването му я завладя постепенно нарастваща тревога. Очертанията на неговия скутер и на скафандъра му бяха различни от нейните — плашещо различни. Чуждоземец, помисли си тя, но бързо прогони тази мисъл. Подобни различия все още не значеха нищо. Скутерът на Ройд беше по-голям: продълговата овална платформа с осем прихващащи крака отдолу, като крайници на метален паяк. Мощна лазерна резачка бе монтирана под пулта и дулото й стърчеше заплашително напред. Скафандърът му бе много по-масивен от работните скафандри, които те бяха получили в Академията, с издатина между плешките, под която вероятно бе монтирана енергийната клетка, и елегантни лъщящи перки на раменете и шлема. Придаваше му изгърбен и деформиран вид.
Но когато най-сетне се приближи достатъчно, та Меланта да може да различи лицето му, то се оказа съвсем обикновено.
Бяло, много бяло, това бе първото й впечатление, с късо подстригана побеляла коса; бяла, едва набола брада около изваяните линии на долната челюст и почти невидими белезникави вежди над очи, които се местеха неспокойно. Самите очи бяха големи и воднистосини. Кожата му беше бледа и гладка, почти недокосната от възрастта.
„Изглежда настръхнал — помисли си тя. — И малко изплашен“.
Ройд доближи скутера си до нейния сред разкривените останки на трети товарен отсек и огледа пораженията, парчетата откъсната обшивка, замръзнала плът, кръв, стъкло, метал и пластмаса. Беше трудно да ги различи човек сега, когато бяха почернели и сковани от абсолютния мраз.
— Доста работа ни чака. Започваме ли?
— Първо да поговорим — отвърна тя и се премести по-близо до него, макар че разстоянието помежду им оставаше доста голямо. Превъртя се така, че сега Ройд висеше с главата надолу в нейния свят и тя в неговия. Доближи се още и забави скутера си над неговия. Ръкавиците им се допряха за миг, сетне се отдалечиха. Меланта нанесе леки корекции и този път се допряха шлемовете им.
— Ето, че те докоснах — каза Ройд и в гласа му се долови трепет. — Никога не съм докосвал друг човек, нито са ме докосвали.
— О, Ройд. Това не е истинско докосване. Скафандрите ни пречат. Но аз ще те докосна, наистина. Обещавам ти.
— Не можеш. Невъзможно е.
— Ще намеря начин — заяви тя решително. — А сега изключи интеркома. Звукът ще преминава директно между шлемовете ни.
Той премигна, после докосна с език миниатюрния пулт пред устата си и го изключи.
— Ето, че можем да поговорим — заяви тя. — Насаме.
— Меланта, това не ми харесва. Опасно е. Останалите ще се досетят.
— Няма друг начин, Ройд. Повярвай ми.
— Да де. Нали си три хода напред. Помня, когато играехме на шах. Но тази игра е много по-сериозна и ти ще си в безопасност само дотогава, докато се преструваш, че не знаеш нищо.
— Това ми е ясно, капитане. Но има други неща, за които не съм толкова сигурна. Може ли да поговорим за тях?
— Не. Не ме карай. Прави каквото ти казвам. Животът ви е изложен на риск, но аз мога да ви защитя. Колкото по-малко знаеш, толкова ще ми е по-лесно. — Лицето му зад прозрачното стъкло бе навъсено.
Тя се вгледа в преобърнатите му наопаки очи.
— Мислех, че е втори член на екипажа или някой друг, скрит в твоята сфера, макар че не ми се вярва. Става дума за кораба, нали? Твоят кораб ни избива. Не си ти. Макар че в това няма никакъв смисъл. Ти командваш „Нощен летец“. Как може той да действа самостоятелно? И защо? Какви са причините? И как беше убит Тейл Ласамер? Историята с Алис и Ломи може да се обясни, но с телепата — псионично убийство? Кораб с пси-талант? Не мога да го разбера. Не е възможно да е корабът. Но не виждам какво друго може да е. Помогни ми, капитане.
Той премигна, в очите му се четеше мъка.
— Не биваше да приемам предложението на Кароли — не и с телепат в групата ви. Но исках да видя волкрините, а той говореше за тях с такова увлечение. — Въздъхна. — Меланта, мисля, че започваш да се досещаш за твърде много неща. Не мога да ти кажа повече, защото тогава ще съм безсилен да те защитавам. Корабът има сериозна повреда, това е единственото, което трябва да знаеш. Не бива да се прекалява с въпросите. Докато нещата са под мой контрол, мисля, че ще мога да опазя теб и другите. Повярвай ми.