Когато се случи отново, Кристоферис замахна с ръка да го улови и изведнъж му призля. Беше забравил. Никой не беше почистил каюткомпанията. Останките все още се рееха из въздуха — кръв и плът, парченца от кост и мозък. Навсякъде около него.
Стигна до отсрещната стена, опря се с ръце и се изтегли надолу. Към херметичната преграда. И стената. Не се виждаше проход, но металът едва ли бе много дебел. От другата страна беше контролната зала, с достъп до компютъра, енергийни запаси, безопасност. Роян Кристоферис никога не бе мислил за себе си като за отмъстителен човек. Нямаше намерение да причинява зло на Ройд Ерис, не той трябваше да го съди. Възнамеряваше обаче да поеме контрола над „Нощен летец“ и да предупреди Ерис да не му се пречка — нека засега остане отвън, в своя скафандър. После щеше да ги прибере всичките, без повече загадки и убийства. Нека учените в Академията изслушат историята им, да изследват Ерис и да решат кое е право и кое криво, кой виновен и кой е невинен и какво трябва да се направи.
От дулото на резачката бликна тънък ален сноп. Кристоферис се усмихна и го допря до преградата. Работата беше бавна, но той се бе заредил с търпение. Никой нямаше да го потърси, вероятно щяха да сметнат, че се е отдалечил след някое парче. Поправките на Ерис щяха да отнемат часове, може би дни. Яркият сноп на лазера изпускаше дим на мястото, където докосваше метала. Кристоферис се нагласи да му е по-удобно.
Нещо помръдна в периферията на полезрението му, леко премигване, но осезаемо. „Още едно парченце мозък“, помисли си той. Или сребърна костица. Окървавена кожа, с увиснали от нея косъмчета. Ужасни неща, но нищо, от което да се страхува. Той беше биолог, свикнал беше да борави с плът и мозък. И с по-лоши неща — с дисекции на всякакви твари, с разрязване на хитин и мукоза, с пулсиращи хранителни торбички и отровни перки — какво ли не бе виждал и докосвал.
Отново леко движение привлече погледа му, сякаш за да го подразни. Кристоферис усети, че очите му неволно се изместват. Не можеше да не гледа, както не бе успял да не гледа обезглавения труп при шлюза. Така че погледна.
Беше око.
Кристоферис потрепери и лазерът се плъзна на една страна. Трябваше да го улови здраво с две ръце, за да го върне в канала, който прорязваше. Сърцето му се разтуптя. Опита се да се успокои. Нямаше от какво да се бои. Беше сам на кораба, а ако Ройд се появеше неочаквано — какво пък, нали държеше резачката, а и можеше да нахлузи шлема още докато шлюзът се отваря.
Погледна отново към окото и се помъчи да овладее страха си. Беше само едно око, окото на Тейл Ласамер, бледосиньо, окървавено, но съвсем запазено, същото воднисто око, с което момчето го гледаше, докато бе живо — нищо свръхестествено. Къс мъртва плът, реещ се из каюткомпанията сред още много такива. „Някой трябва да почисти тук — помисли си ядосано Кристоферис. — Не е редно да живеем така, не е цивилизовано“.
Окото не помръдваше. Останалите късчета се носеха из въздушните течения, но окото беше неподвижно. Не се поклащаше, не се въртеше. Беше вторачено в него. Гледаше го.
Той изруга и се съсредоточи върху лазера и разрязването на преградата. Беше успял да прогори линия с дължина почти метър. Започна да реже под прав ъгъл.
Окото го гледаше безстрастно. Кристоферис изведнъж осъзна, че не издържа повече. Стисна резачката само с лявата си ръка, посегна с дясната, улови окото и го запокити към другия край на помещението. От рязкото движение обаче изгуби равновесие, залитна назад, изпусна резачката и размаха ръце като изплашена птица криле. Все пак успя да се улови за ръба на масата и се задържа.
Резачката висеше в средата на каюткомпанията сред чаши за кафе и парченца човешки останки и бавно се въртеше, все още включена. Това беше невъзможно! Би трябвало да се изключи веднага щом пусне дръжката. Там, където лъчът опираше в пода, се вдигаше дим.
С нов прилив на страх Кристоферис осъзна, че резачката се обръща към него.
Той се надигна, опря длани на масата, оттласна се встрани и подскочи към тавана.
Резачката продължи да се извърта по-бързо.
Той се отблъсна от тавана, удари се в стената, изстена от болка, отскочи от пода и ритна с крака. Резачката се въртеше като побесняла и го преследваше. Кристоферис се издигна и се приготви за поредния рикошет от тавана. Лъчът се завъртя, но не достатъчно бързо. Щеше да улови резачката за дръжката, докато сочеше на другата страна.
Той се доближи, посегна и… видя окото.
Беше увиснало над резачката. И го гледаше.
Роян Кристоферис изхленчи и ръката му се поколеба — не за много, но достатъчно. Аленият лъч се завъртя към него.