Тя се опита. Кароли д’Бранин се присъедини към нея. Зловещата симфония от болка и молби продължаваше и продължаваше, но Данел и Линдран не отговаряха.
— Изключили са връзката — ядоса се Меланта. — Не искат да ни чуват. Или… да чуват тези звуци.
Скутерите на Ройд и д’Бранин пристигнаха при нея едновременно.
— Ройд, не разбирам — оплака се Кароли. — Защо не можеш да влезеш? Какво е станало?
— Всичко е съвсем просто, Кароли — отвърна Ройд. — Ще ме държат отвън, докато… докато…
— Да? — подкани го Меланта.
— … докато мама приключи с тях.
Лингвистите оставиха скутера до машината на Кристоферис и минаха през шлюза с максимална бързина, без да поглеждат към обезглавения „портиер“.
Вътре спряха да си свалят шлемовете.
— Все още го чувам — рече Данел. В кораба звуците бяха по-слаби.
Линдран кимна.
— Идват откъм каюткомпанията. Побързай.
Понесоха се с отблъскване и придърпване по коридора. Звуците се усилиха.
— Вътре — каза Линдран, когато наближиха вратата.
— Да — отвърна Данел. — Но дали е сам? Трябва ни оръжие. Ами ако… Ройд сигурно лъже. Има още някой на борда. Трябва ни нещо, с което да се защитим.
Линдран не искаше да се бавят.
— Двама сме — посочи тя. — Хайде! — И се хвърли през вратата, като викаше Кристоферис.
Вътре цареше мрак. Единствената светлина проникваше от коридора. Нужни й бяха няколко секунди, та очите й да привикнат. В безтегловност подът, стените и таванът изглеждаха еднакви и тя нямаше никаква представа за посока.
— Роян — повика го тя замаяно. — Къде си?
Каюткомпанията изглеждаше празна, но може би беше заради тъмнината.
— Следвай звуците — обади се Данел от вратата; надзърташе плахо и подозрително, сетне се запромъква покрай стената.
Сякаш в отговор на думите му хлипането пак се усили. Но идваше ту от единия, ту от другия край на помещението.
Завладяна от нетърпение, Линдран се хвърли към звука и се удари в стената на кухненския бокс. Това я подсети за някакво оръжие и за страховете на Данел. Да, кухненските прибори.
— Чакай — извика след малко на Данел. — Взех нож. — Размаха го и острието докосна реещ се мехур от някаква течност с големината на юмрука й. Мехурът се пръсна на стотици малки мехурчета и едно от тях се опря в устните й и тя го близна.
Кръв.
Но Ласамер бе умрял отдавна. А и кръвта му беше изтекла. Онова, което не бяха избърсали, отдавна трябваше да се е съсирило.
— О, господи! — извика Данел.
— Какво има? — попита Ландрен. — Намери ли го?
Данел дращеше отчаяно назад към вратата, лазеше по стената като някакво огромно насекомо.
— Линдран, изчезвай оттук! — извика той. — Побързай!
— Защо? — попита тя разтреперана. — Какво има?
— Писъците — рече той. — Стената, Линдран, стената. Звуците.
— Говориш глупости — тросна му се тя. — Я се стегни!
Той запелтечи:
— Не чуваш ли? Звуците идват от стената. От интеркома. Това е измама! Симулация. — Данел стигна до вратата шмугна се през нея и въздъхна облекчено. Не изчака Линдран, а продължи по коридора, като се теглеше отчаяно за дръжките и риташе с крака.
Линдран понечи да го последва.
Този път звуците долетяха отпред, откъм вратата.
— Помогни ми — прошепна гласът на Роян Кристоферис. Последваха стенания, хлипане и сподавено хъркане. Тя спря.
Отново хъркане и потракване, този път отстрани.
— Оххх — изгъргори друг глас, сякаш се съревноваваше с първия. — Помогни ми.
— Помогни ми… помогни ми… помогни ми — стенеше Кристоферис в мрака зад нея.
Кашляне и тихи стонове под краката й.
— Помогни ми — заговориха всички гласове в смразяващ хор. „Запис“, помисли си тя. — Помогни ми, помогни ми, помогни ми, помогни ми… — гласовете се извисяваха, набираха сила, думите прераснаха в писъци, а писъците завършиха с мъртвешко хъркане. Изведнъж всичко утихна. Просто така.
Линдран се отблъсна и се насочи към вратата, с ножа в ръка.
Нещо тъмно и мълчаливо изпълзя изпод масата и се надигна да й пресече пътя. Успя да го зърне съвсем ясно за миг, докато изплуваше между нея и светлината. Роян Кристоферис, все още със скафандъра, но със свален шлем. Държеше нещо и го насочи към нея. Беше лазерна резачка. Най-обикновена лазерна резачка.
Тя се носеше право към него, безпомощна пленничка на инерцията. Размаха ръце и опита да се спре, но не можа.
Когато се доближи, видя, че Роян има втора уста под брадичката — дълга черна цепка. И тя й се усмихваше, а докато помръдваше, отвътре излизаха и се разпръскваха малки капчици кръв.
Данел се носеше по коридора в трескавия бяг на страха, без дори да забелязва, че се удря в стените и вратите. Паниката и безтегловността го правеха несръчен. Надзърташе непрестанно през рамо с надеждата да види застигащата го Линдран и същевременно ужасен от това, което би могъл да зърне вместо нея. Всеки път, когато извръщаше глава, губеше равновесие и започваше да се премята.