— Каква е дарбата й? Телепатия?
— Не. О, вероятно е имала рудиментирали способности и за това. Чел съм, че всички псионични таланти притежават няколко латентни способности, в добавка към основната. Но майка ми не можела да чете мисли. Притежавала известна емпатия, макар че лечението я увредило, така че чуждите емоции я карали да се чувства зле. Но основната й способност, талантът, който пет години се опитвали да унищожат, да изтрият, бил телекинеза.
— Сега разбирам защо е мразела гравитацията! — възкликна Меланта Джирл. — В безтегловност телекинезата е…
— Да — прекъсна я Ройд. — Гравитацията на „Нощен летец“ ме измъчва, но тя ограничава способностите на майка ми.
В настъпилото мълчание всеки от тях погледна към тъмния тунел на машинното. Кароли д’Бранин се намести неспокойно на скутера и отбеляза:
— Данел и Линдран не се върнаха.
— Вероятно вече са мъртви — заяви безстрастно Ройд.
— Какво ще правим сега? Трябва да измислим някакъв план. Не може да чакаме тук вечно.
— По-важният въпрос е какво да правя аз — отвърна Ройд Ерис. — Както виждате, бях съвсем откровен с вас. Вие трябва да знаете. Преминахме отвъд момента, в който незнанието ви защитава. Очевидно нещата са стигнали твърде далеч. Прекалено много хора умряха пред очите ви. Мама няма да ви позволи да се върнете живи на Авалон.
— Така е — потвърди Меланта. — Но какво ще направи с теб? Ти не си ли също в опасност, капитане?
— Както винаги удряш право в целта — призна Ройд. — Три хода напред, нали, Меланта? Питам се дали това ще е достатъчно. Твоят противник владее изцяло играта и повечето от пешките ти вече са пленени. Боя се, че матът е неизбежен.
— Освен ако не накарам противниковия цар да премине на наша страна.
На лицето на Ройд затрептя вяла усмивка.
— Вероятно ще убие и мен, ако опитам да се съюзя с вас. Не съм й нужен.
Кароли д’Бранин все още не можеше да схване накъде върви разговорът.
— Но… но… какво друго можем да…
— Моят скутер има резачка. Вашите нямат. Бих могъл да ви убия още сега и да си върна благоволението й.
През трите метра, които деляха скутерите, очите на Меланта срещнаха тези на Ройд. Ръцете й бяха върху кормилото.
— Би могъл да се опиташ, капитане. Но не забравяй, не е лесно да убиеш един подобрен модел.
— Няма да те убия, Меланта Джирл — отвърна съвсем сериозно Ройд. — Живял съм шейсет и осем стандартни години, но ми се струва, че не съм живял нито миг. Уморен съм, а ти разправяш страхотни лъжи. Наистина ли ще ме докоснеш?
— Да.
— Много рискувам за това докосване. А от друга страна, може би нищо. Ако изгубим, ще умрем заедно. Ако спечелим, тогава аз пак ще умра, когато разрушат „Нощен летец“, или ще продължа да живуркам като урод в някоя орбитална болница, а вместо това бих предпочел смъртта.
— Ще ти построим нов кораб, капитане — обеща Меланта.
— Лъжкиня — бе отговорът. Но гласът му бе разведрен. — Няма значение. И без това не ми остава много да живея. Смъртта не ме плаши. Кароли, ако спечелим, искам пак да ми разкажеш за волкрините. А ти, Меланта, трябва да поиграеш шах с мен и да откриеш начин да ме докоснеш и…
— Да правя с теб секс? — довърши усмихнато тя.
— Ако искаш — рече той тихо. — Както и да е, майка ми чува всичко това. Без съмнение ще изслуша с внимание плановете, които кроим, така че няма смисъл да го правим. Няма никакъв начин централният шлюз да се отвори за мен, тъй като се контролира директно от корабния компютър. Така че не ни остава друго, освен да последваме останалите през машинното и да влезем през главния шлюз, пък после каквото ни е писано. Ако успея да се добера до моя пулт и да възстановя гравитацията, може би ще спечелим. Ако ли не…
Беше прекъснат от нисък стон.
В първия момент Меланта си помисли, че „Нощен летец“ ги подмамва отново, и дори се зачуди как може да използва един и същи трик два пъти. После стенанието се повтори и на задната част на седалката на Кароли д’Бранин забравеният член на тяхната компания започна да се бори с въжетата, които я държаха. Д’Бранин побърза да й се притече на помощ и Агата Маридж-Блек се надигна и почти се отдели от седалката, но той се пресегна и успя да я улови.
— Добре ли си? — попита я изплашено. — Чуваш ли ме? Боли ли те нещо?
Зад преградата на лицевото стъкло очите й се стрелкаха между Кароли, Меланта и Ройд, после се извърнаха към повредения „Нощен летец“. Меланта се зачуди дали разсъдъкът на Агата не е пострадал и тъкмо щеше да предупреди д’Бранин, когато Маридж-Блек заговори: