— Майка ми е значително по-слаба в гравитационно поле — отвърна Ройд. — Трябва да се бори с него. Дори когато черпи енергия от „Нощен летец“ тя може да движи само по един обект и притежава малка част от силата, която има в безтегловност. Но не я е изгубила напълно — не забравяй. Освен това не е изключено да открие заобиколен достъп до контролното табло и да изключи гравитацията. Оттук бих могъл да я възстановя веднага, но не искам по пода да се въргалят възможни оръжия.
Меланта стигна до товарния отсек, смъкна повредения скафандър и облече друг за рекордно време, като потръпваше от болката в рамото. Кръвта струеше обилно, но нямаше време да превърже раната. Сгъна повредения скафандър, събра и няколко инструмента и ги пъхна в рециклиращата инсталация. След това насочи вниманието си към труповете. Данел не беше проблем. Линдран пълзеше по коридора след нея, докато го отнасяше, и оказа вяла съпротива, когато дойде нейният ред — мрачно напомняне за моментите, когато на „Нощен летец“ нямаше гравитация. Меланта я надви с лекота и я натика в отвора.
Обгореното тяло на Кристоферис се извиваше и дори се опита да я захапе, но Меланта нямаше особени затруднения с него. Докато почистваше каюткомпанията, към главата й литна един кухненски нож. Движеше се бавно и Меланта успя да отскочи, след това го улови и го прибави към купчината за преработка. Работеше из каютите и тъкмо бе взела под мишница лекарствата и инжекторната спринцовка на Агата Маридж-Блек, когато отново чу вика на Ройд.
Миг по-късно невидима гигантска ръка я обгърна през кръста, вдигна я високо и я запокити на пода.
Нещо се движеше сред звездите.
Неясно и мътно очертание, на огромно разстояние, д’Бранин го виждаше, макар да не можеше да различи подробности. Но беше там, в това нямаше никакво съмнение, гигантски силует, който закриваше част от звездите. И се носеше право към тях.
Как искаше сега с него да са всички от екипажа, с компютрите и измервателните инструменти.
Увеличи рязко скоростта и се понесе за среща със своите волкрини.
Притисната към пода, раздирана от болка, Меланта рискува да включи интеркома на скафандъра. Трябваше да говори с Ройд.
— Чуваш ли ме? — попита тя. — Какво стана… — Натискът беше ужасен и продължаваше да расте. Почти не можеше да помръдне.
Отговорът бе мъчителен, като въпроса.
— … ме надхитри… — едва успя да промълви Ройд. — … боли ме… да… говоря…
— Ройд…
— … тя… телекинезира… плъзгача… нагоре… с три g… три пъти по-високо… тук… при мен… опитвам се… да го върна обратно… почакай…
Тишина. После, най-сетне, Меланта чу слаб шепот. Този път само две думи:
— … не мога…
Имаше чувството, че гърдите й са затиснати от десеттонна тежест. Изобщо не можеше да си представи какви ли мъки изпитва Ройд, за когото и нормалната гравитация бе болезнена. Дори да успееше да се пресегне до плъзгача, тя знаеше, че недъгавите му мускули няма да са в състояние да го преместят.
— Защо… — заговори тя. — Защо й е… да усилва гравитацията? Нали това… отслабва… силите й?
— … да, но… след време… час… минути… сърцето ми… ще се пръсне… и тогава… ти ще останеш… сама… и тя… ще изключи… гравитацията… и ще те… убие…
Меланта се претърколи по корем и бавно запълзя по пода.
— Ройд… почакай… идвам… — Влачеше се към отвора. Все още държеше под мишница кутията с лекарства на Агата, но сега тя й се струваше невероятно тежка. Остави я на пода, поколеба се и вдигна капака.
Ампулите вътре бяха прилежно надписани. Тя ги прегледа бързо, търсеше адреналин и синтастим, каквото й да е, само да й даде сили да стигне до Ройд. Откри няколко стимуланта, избра най-силния и тъкмо го поставяше в магазина на инжектора, когато погледът й се спря на есперона.
Не знаеше какво я накара да се подвоуми. Есперонът бе само един от няколкото псионични препарата в кутията и никой от тях не можеше да й е от полза, но когато го съгледа, си спомни, че е пропуснала нещо. Докато се мъчеше да се сети какво точно, чу познат звук…
— Ройд — изпъшка тя, — майка ти… може ли… може ли да премести… да телекинезира… нещо… каквото и да е… при тази силна гравитация?
— Може би… — дойде отговорът — ако се… съсредоточи… ако събере… всичките си сили… трудно… но не… невъзможно… защо?
— Защото — отвърна мрачно Меланта Джирл, — защото нещо… някой… влиза през шлюза.
— Това не е кораб, или поне не в смисъла, в който си го представях — говореше разпалено Кароли д’Бранин. Скафандърът му разполагаше със записващо устройство и той щателно подбираше коментарите си за евентуалните слушатели, уверен в неизбежността на собствената си смърт. — Мащабите са направо невъобразими, дори приблизителната оценка — невъзможна. Гигантски, гигантски. Не разполагам с други прибори освен ръчния си компютър и не мога да започна измервания, но мога да кажа, че става въпрос за стотици километри. При това без да имаме солидна маса, ни най-малко. Това е крехка, почти прозрачна структура, не е кораб като нашите, но не е и град. Освен това е… о, колко е красив, тези фини кристални паяжини, изпълнени с мъждиви светлинки, сложно преплетена мрежа, оформяща корпуса — напомня ми донякъде за старите фотонни платноходи, които са използвали навремето, в епохата преди звездния двигател, но конструкцията на тези не е твърда и те едва ли се задвижват от светлината. Това въобще не е кораб. Отворен е към вакуума, не притежава изолирани каюти и животоподдържащи сфери, поне аз не виждам такива, освен ако не са скрити по някакъв начин от погледа ми. Не мога да повярвам, толкова е открит и крехък. И се движи доста бързо. Ще ми се да можех да измеря скоростта, но нямам инструменти. Насочвам скутера под прав ъгъл към него, за да се махна от траекторията на неговото движение, но не съм сигурен дали ще успея. Лети доста по-бързо от мен. Не със скоростта на светлината, дори много по-ниска от нея, но е по-бърз от термоядрените двигатели на „Нощен летец“, или поне така ми се струва. Не виждам и следа от двигатели или други средства за полет. Дори се чудя… сякаш това е светлинно платно, изстреляно преди хилядолетия и откъснато при някаква невъобразима катастрофа — но не, прекалено е симетрично, твърде красиво с тези мрежи, огромните проблясващи ципи във вътрешността. Ще се опитам да го опиша с максимална точност. Трудно е, защото се вълнувам. Формата му е приблизително осмоъгълна. Ядрото, центърът, е ярка зона, заобиколена от тъмен слой, който на свой ред е забулен в друго светещо сияние, и всичко това е прозрачно, мога да видя звездите от другата страна, макар и разкривени и с променени цветове. Не зная дали да нарека прозрачните прегради ципи, или воали. Нека бъдат воали. От ядрото и воалите се подават осем дълги — о, невероятно дълги — разклонения, не съвсем симетрично разположени, така че не можем да говорим за правилен геометричен осмоъгълник… ето че сега виждам малко по-добре, едно от разклоненията помръдва и воалите се поклащат… значи са подвижни, тези разклонения, а мрежата се простира между тях и ги обгръща, но има и… шарки, странни шарки, тоест това не е обикновена мрежа като паяжина. Не виждам добре модела на шарките, но съм сигурен, че съществува някакъв ред в тях, смисъл, който очаква да бъде открит. Има и светлини. Споменах ли светлините? Те са по-ярки около ядрото, но сами по себе си не са толкова ярки, колкото мъждиво виолетови. Вероятно става въпрос за видимо лъчение, но не силно. Съжалявам, че не мога да изследвам кораба в ултравиолетовия спектър, но не разполагам с никакви инструменти. Светлините се движат. Воалите се поклащат, а светлините се местят нагоре-надолу по разклоненията с различна скорост, а понякога други светлини прескачат из мрежата, следвайки шарките. Нямам представа какви са тези светлини. Някаква форма на комуникация вероятно. Не зная дали се зараждат във вътрешността на кораба, или отвън. Аз… О! Още една светлина! Кратко проблясване между разклоненията, като изблик на далечна свръхнова. Но вече изчезна. Беше по-интензивно от другите, в индигов цвят. Чувствам се толкова безпомощен, толкова невеж. Но те са красиви, моите волкрини… Сетих се за легендите. Нямат нищо общо с тях. Размерите, светлините. Волкрините често са били свързвани със светлини, но докладите за това са непълни и неясни, биха могли да значат какво ли не, да описват всичко — от лазерна система за задвижване до най-обикновено външно осветление. Ах, каква мистерия! Корабът е все още твърде далече, за да различавам подробностите. Той е прекалено голям, съмнявам се да се измъкна навреме от пътя му. Освен това ми се струва, че обърна към нас. Може и да греша, но имам такова впечатление. Ах, защо ги няма инструментите ми! Може би по-тъмната зона в средата е същинският кораб, нещо като животоподдържаща капсула. Ако е така, волкрините трябва да са вътре. Съжалявам, че екипът не е сега с мен, и Тейл, бедният Тейл. Той беше телепат от първи клас, би могъл да се опита да установи контакт с тях. Какви неща можехме да научим! Какви неща щяхме да видим! Като си помисля само колко е стар този кораб, колко е древна расата на него, колко дълго пътуват към границите на галактиката… всичко това ме изпълва със страхопочитание. Общуването ни с тях щеше да е неоценим дар, макар да са толкова различни от нас.