Кароли д’Бранин я погледна така, сякаш едва сега бе забелязал присъствието й.
— А ти усещаш ли ги? Нали имаш дарба, макар и слаба?
— Това беше отдавна — отвърна психоаналитичката. — Много отдавна.
— Можеш ли да излъчваш мисли? Да разговаряш с тях? Агата, къде са те? В централната зона? В тъмното?
— Да — отвърна тя и се разсмя. Смехът й бе писклив и истеричен и д’Бранин си спомни, че тя е наистина болна. — Да, в центъра, оттам излизат пулсациите. Само че ти грешеше в преценката си за тях. Ако можеш да ги наричаш тях, защото всички твои легенди са лъжи. Не бих се изненадала, ако ние сме първите, видели волкрините от толкова близо. Другите, тези твои чуждоземци, само са ги усещали, дълбоко и отдалече, долавяли са откъслечни видения от техните сънища, а останалото са допълвали от себе си. Кораби и войни, раса вечни пътешественици, всичко това е… просто е…
— Агата, приятелко, какво искаш да кажеш? Говориш толкова объркано. Не те разбирам.
— Не ме разбираш, нали? — попита Маридж-Блек. Гласът й внезапно омекна. — Защото не можеш да го почувстваш като мен. Толкова е ясно сега. Сигурно така се чувства всеки, който получи голяма доза есперон.
— Какво чувстваш? Какво?
— Не са те, Кароли. По-скоро е това. Нещо живо, но лишено от разум, уверявам те.
— Лишено от разум? — повтори д’Бранин. — Не, сигурно грешиш. Не разчиташ правилно сигналите. Ще приема, че става въпрос за едно същество, ако това искаш да кажеш, за един-единствен огромен величествен пътешественик сред звездите, но как може да е лишен от разум? Нали го долавяш, усещаш ума му, емоциите. Ти и крейските телепати, и всички останали. Може би мислите му са твърде чужди, за да бъдат разчетени.
— Може би. Но това, което улавям, не е чак толкова чуждо. По-скоро животинско. Мислите му са бавни, мрачни и странни и всъщност едва ли могат да се нарекат мисли. Слаби трепети в мрака. Мозъкът му вероятно наистина е огромен, съгласна съм с това, но не е в състояние да поражда съзнателни мисли.
— Какво искаш да кажеш?
— Това, което ги движи, д’Бранин. Не усещаш ли? Пулсациите. Толкова са силни, че ще ми се пръсне главата. Не се ли досещаш какво може да премества твоите проклети волкрини из галактиката? И защо избягват гравитационните източници? Не се ли сещаш как се придвижват?
— Не — отвърна д’Бранин, но още докато го казваше, нещо му светна и той извърна поглед към гигантския волкрин, който се приближаваше към тях през светлинни години, през светлинни векове, през епохи. Когато отново я погледна, на устните му затрептя само една дума. — Телекинеза — прошепна той.
Маридж-Блек кимна.
Меланта Джирл напъна мускули да преодолее неимоверната тежест на инжектора и да го опре в шията си. Чу се кратко свистене и лекарството проникна в кръвта й. Тя се излегна по гръб, за да се съвземе от усилието, и се опита да мисли. Есперон, есперон, какво толкова важно имаше в него? Есперонът беше убил Ласамер, беше го превърнал в жертва на собствените му латентни способности, беше умножил силите и уязвимостта му. Телепатия. Всичко опираше до телепатия.
Вътрешният люк на шлюза се отвори. На прага се показа обезглавеният труп.
Движеше се на тласъци, неестествени помръдвания, без да отлепя крака от пода. Гравитацията го притискаше надолу. Всяка стъпка бе тромава и рязка, някаква тъмна сила издърпваше единия крак напред, после другия. Ръцете му бяха изопнати край тялото.
Но се приближаваше.
Меланта събра всички сили и започна да пълзи в обратна посока, без да откъсва поглед от него.
Мислите й се преследваха като побъркани, търсеха липсващото късче от мозайката, решението на шахматния проблем, но не намираха нищо.
Трупът се движеше по-бързо от нея. Вече се виждаше, че я настига.
Меланта се опита да стане. Опря се на колене, сведе глава и зачака лумкането на сърцето й да спре. После започна да се изправя, да повдига непосилната тежест на плещите си. „Имам сили — повтаряше си. — Нали съм подобрен модел“.
Но когато пренесе цялата си тежест на единия крак, мускулите не можаха да издържат. Тя рухна на пода и ударът бе като при падане от висока сграда. Чу се хрущящ звук и ръката, на която опита да се подпре при падането, се счупи. Болката в рамото бе ужасна. Тя премигна, за да отърси ресниците си от сълзите, и стисна вика в устата си със зъби.
Трупът бе преполовил коридора. Вероятно стъпваше на два счупени крака, осъзна тя. Но това не можеше да го спре. Беше в плен на сила, по-голяма от сухожилията, костите и мускулите, които го държаха изправен.
— Меланта… чувам те… ти ли си… Меланта?
— Тихо — прошепна тя на Ройд. Не биваше да губи сили в приказки.
Припомни си някои упражнения за овладяване на болката, на които я бяха учили. Напрегна мишците на краката си, надигна се и се подпря на здравата си ръка.
Трупът се приближаваше.
Тя пропълзя през прага на каюткомпанията и се промуши покрай разбития скутер. Можеше само да се надява, че машината ще забави трупа. Нещото, което някога се наричаше Тейл Ласамер, бе само на метър зад нея.
В мрака, в каюткомпанията, където бе започнало всичко, Меланта Джирл изгуби сили.
Тялото й потрепери и тя се отпусна на пода. Вече знаеше, че няма да може да продължи.
Трупът се изправи неподвижно от другата страна на вратата. Скутерът започна да се клати. После, със стържене на метал в метал, се плъзна назад, движеше се на пресекулки, за да освободи пътя.
Телекинеза. Меланта искаше да я прокълне, да се разплаче. Ужасно съжаляваше, че не притежава никакви псионични способности или поне оръжие, с което да унищожи задвижвания телекинетично труп, който я преследваше. Тя беше подобрен модел — но не достатъчно подобрен. Родителите й я бяха надарили с всички генетични способности, които владееха, но сред тях нямаше псионични. Гените за такава дарба бяха с астрономическа рядкост, рецесивни и… изведнъж се сети.
— Ройд — изпъшка тя с последните си капки сила. Беше мокра, разтреперана, изплашена. — Плъзгачът… телекинеза. Ройд, с телекинеза!
Отговорът му бе също толкова немощен.
— … не мога… не зная… мама… само тя… не и аз… мама…
— Тя не ти е майка! — извика отчаяно тя. — Ти все… така й казваш… но ти си неин клонинг… същите гени… и ти я притежаваш… дарбата.
— Не — отвърна той. — Не може… трябва да се получи… при комбиниране на гените.
— Не! Не е задължително! Аз зная… нали съм от Прометей, Ройд… не обяснявай на един прометеец… какво са гените.
Скутерът подскочи цял метър и се претърколи на една страна. Пътят бе разчистен. Трупът закрачи напред.
— … опитах… — шепнеше Ройд. — Не става… Не мога!
— Тя те е лекувала — отвърна огорчено Меланта. — По-успешно… отколкото… са лекували… нея… още преди… да се родиш… но то е в теб… потиснато… ти можеш… можеш!
— Аз… не… зная… как.
Трупът се извиси над нея. Спря. Мъртвешки бледите му ръце трепереха, местеха се със спазми напред. Дълги кървави нокти. Пръсти като клещи. Започнаха да се издигат.
— Ройд!…
— … съжалявам…
Тя изхлипа и махна безпомощно с юмрук. И изведнъж гравитацията изчезна. Някъде много от далече долетя викът на Ройд, сетне настъпи тишина.