— Меланта… чувам те… ти ли си… Меланта?
— Тихо — прошепна тя на Ройд. Не биваше да губи сили в приказки.
Припомни си някои упражнения за овладяване на болката, на които я бяха учили. Напрегна мишците на краката си, надигна се и се подпря на здравата си ръка.
Трупът се приближаваше.
Тя пропълзя през прага на каюткомпанията и се промуши покрай разбития скутер. Можеше само да се надява, че машината ще забави трупа. Нещото, което някога се наричаше Тейл Ласамер, бе само на метър зад нея.
В мрака, в каюткомпанията, където бе започнало всичко, Меланта Джирл изгуби сили.
Тялото й потрепери и тя се отпусна на пода. Вече знаеше, че няма да може да продължи.
Трупът се изправи неподвижно от другата страна на вратата. Скутерът започна да се клати. После, със стържене на метал в метал, се плъзна назад, движеше се на пресекулки, за да освободи пътя.
Телекинеза. Меланта искаше да я прокълне, да се разплаче. Ужасно съжаляваше, че не притежава никакви псионични способности или поне оръжие, с което да унищожи задвижвания телекинетично труп, който я преследваше. Тя беше подобрен модел — но не достатъчно подобрен. Родителите й я бяха надарили с всички генетични способности, които владееха, но сред тях нямаше псионични. Гените за такава дарба бяха с астрономическа рядкост, рецесивни и… изведнъж се сети.
— Ройд — изпъшка тя с последните си капки сила. Беше мокра, разтреперана, изплашена. — Плъзгачът… телекинеза. Ройд, с телекинеза!
Отговорът му бе също толкова немощен.
— … не мога… не зная… мама… само тя… не и аз… мама…
— Тя не ти е майка! — извика отчаяно тя. — Ти все… така й казваш… но ти си неин клонинг… същите гени… и ти я притежаваш… дарбата.
— Не — отвърна той. — Не може… трябва да се получи… при комбиниране на гените.
— Не! Не е задължително! Аз зная… нали съм от Прометей, Ройд… не обяснявай на един прометеец… какво са гените.
Скутерът подскочи цял метър и се претърколи на една страна. Пътят бе разчистен. Трупът закрачи напред.
— … опитах… — шепнеше Ройд. — Не става… Не мога!
— Тя те е лекувала — отвърна огорчено Меланта. — По-успешно… отколкото… са лекували… нея… още преди… да се родиш… но то е в теб… потиснато… ти можеш… можеш!
— Аз… не… зная… как.
Трупът се извиси над нея. Спря. Мъртвешки бледите му ръце трепереха, местеха се със спазми напред. Дълги кървави нокти. Пръсти като клещи. Започнаха да се издигат.
— Ройд!…
— … съжалявам…
Тя изхлипа и махна безпомощно с юмрук. И изведнъж гравитацията изчезна. Някъде много от далече долетя викът на Ройд, сетне настъпи тишина.
— Проблясъците зачестяват — диктуваше Кароли д’Бранин, — или може би аз съм по-близо и сега вече ги виждам по-добре. Виолетови и индигови изблици, краткотрайни и бързо гаснещи. Между мрежата. Някакво поле, предполагам. Блясъците са водородни частици, фината материя, която се носи между звездите. Те докосват полето между издатините и за кратко горят във видимия спектър. Материя в енергия, да, предполагам, че е това. Моят волкрин се храни. Сега вече изпълва половината вселена и продължава да се приближава. Агата замлъкна, лицевото й стъкло отвътре е изцапано с кръв. Вече различавам съвсем ясно тъмната зона. В самия й център виждам лице, дребно мише личице без уста, нос и очи, но въпреки това съм сигурен, че гледа към мен. Воалите се поклащат примамливо. Мрежата почти е надвиснала над нас… Ах… светлината, светлината!
Трупът тромаво литна във въздуха и ръцете му увиснаха. Меланта също се отлепи от пода и усети, че всеки миг ще повърне, така че смъкна шлема, преди да се е задушила. Очакваше всеки момент „Нощен летец“ да подхване поредната си ужасяваща атака.
Но тялото на Тейл Ласамер продължаваше да се рее, мъртво и неподвижно, и нищо друго не помръдваше в затъмнената каюткомпания. Меланта най-сетне се съвзе, приближи се предпазливо до трупа и го побутна лекичко. Той се понесе през помещението.
— Ройд? — извика тя колебливо.
Никакъв отговор.
Тя се приближи до отвора в стената.
Ройд Ерис бе увиснал в бронирания си скафандър. Тя го разтърси, но той не помръдваше. Разтреперана, Меланта Джирл огледа скафандъра, след това започна да го разкопчава. И накрая го докосна.
— Ройд — прошепна. — Ето ме. Усещаш ли, Ройд, тук съм. — Скафандърът се разтвори и тя го избута настрани. — Ройд, Ройд!
Мъртъв. Мъртъв. Сърцето му не бе издържало. Тя започна да притиска ритмично гърдите му, опитваше се да го върне към живот. Сърцето не реагираше.
Мъртъв, Мъртъв.
Меланта Джирл отстъпи назад, заслепена от собствените си сълзи. Обърна се и погледна към пулта.
Плъзгачът за гравитация стоеше на нула.