— Меланта? — произнесе един любезен глас от стените.
Аз държах кристалната душа на „Нощен летец“ в ръцете си.
Тя е тъмночервена, многостенна, голяма колкото главата ми и леденостудена на пипане. В алените й дълбини горят ярко две димящи искри и понякога се вижда завихряне.
Промъкнах се в пулта, проправих си път през охранителните системи и електронните мрежи, като внимавах да не повредя нищо, и положих грубите си ръце върху този огромен кристал, в който, както знаех, живее тя.
Но не намерих сили да го изтрия.
Призракът на Ройд ме бе помолил да не го правя.
Снощи отново разговаряхме за това, в каюткомпанията, на чаша бренди и партия шах. Ройд, разбира се, не може да пие, но ми прати усмихнатия си призрак и ми казваше къде да местя фигурите.
За хиляден път ми предложи да ме върне на Авалон или да ме остави на всеки друг свят по мой избор, ако се съглася да изляза отвън и да довърша ремонта, който прекъснахме преди много години, за да може „Нощен летец“ безопасно да включи звездните си двигатели.
За хиляден път му отказах.
Сега той без съмнение е много по-силен. В края на краищата гените са същите. Силата им е същата. Докато умираше, той бе намерил сили да вгради съзнанието си в кристала. Сега те двамата оживяват с духовете си кораба и често се борят. Понякога тя успява да надделее за кратко и „Нощен летец“ изпада в странни, нестабилни настроения. Гравитацията се променя от едната до другата крайност. Кърпи се увиват около шията ми, докато спя. Предмети излитат от тъмните ъгли.
Напоследък обаче това се случва все по-рядко. А когато все пак стане, Ройд я спира, или го правя аз. Ние сме заедно и „Нощен летец“ ни принадлежи.
Ройд твърди, че е достатъчно силен и че не се нуждае от мен, за да я държи под контрол. Не зная дали да му повярвам. На шахматната дъска все още го побеждавам девет от десет пъти.
А има и някои други важни неща. Работата ни например. Кароли щеше да се гордее с нас. Волкрините скоро ще навлязат в мъглите на Темптърския воал и ние ги следваме отблизо. Изучаваме ги, записваме всичко, правим това, което щеше да иска от нас д’Бранин. Всичко е в компютъра, дублирано, в случай че някоя система откаже. Ще е интересно да наблюдаваме как волкрините ще преминат през Булото. Тук материята е толкова плътна, сравнена с бедната диета от междузвезден водород, на която тези същества са били от незнайно колко хилядолетия.
Опитахме се да се свържем с тях, но безуспешно. Вече не вярвам, че са разумни.
Напоследък Ройд направи някои експерименти за придвижване на „Нощен летец“ чрез телекинеза. Понякога, колкото и да е странно, майка му се присъединява към него в тези опити. Досега те неизменно се провалят, но двамата продължават да упорстват.
Така върви животът тук. Знаем, че някой ден резултатите от работата ни ще стигнат до човечеството. Двамата с Ройд го обсъдихме и аз имам план. Преди да умра, когато наближи времето, ще унищожа централния кристал и ще изтрия всичката информация от компютрите, а след това ще задам ръчно курс към най-близкия обитаем свят. Тогава „Нощен летец“ ще се превърне в истински призрачен кораб. Ще се получи, знам. Разполагам с предостатъчно време, а и съм подобрен модел.
Не съм съгласна с другата възможност, макар че тя значи много за мен и Ройд я предлага непрестанно. Без съмнение бих могла да довърша ремонта и ако Ройд успее да управлява кораба без мен, да продължи работата. Но това не е важно.
Много пъти съм грешала. Есперонът, мониторите, моят контрол над другите, все мои пропуски, разплата за високомерието ми. От провала боли. Когато най-сетне го докоснах, за първи и последен път, тялото му бе още топло. Но той вече си бе отишъл. Така и не почувства докосването ми. Не изпълних обещанието си.
Но мога да изпълня другото.
Няма да го оставя сам с нея.
Никога.
Свръхконтрол
Здрачът се спускаше бавно над Високите езера. Кабарайджан и екипът му се прибираха от пещерите. Беше спокойна тиха вечер, бледата светлина озаряваше зеленикавите води, подухваше слаб ветрец и слънцето на Грото се спускаше неусетно към хоризонта. Кабарайджан наблюдаваше залеза от кърмата на лодката, заслушан в шумовете на здрача и лекото бръмчене на двигателя.
Грото беше тих свят, но имаше звуци, стига да знаеш за какво да напрягаш слух. Кабарайджан знаеше. Седеше изправен на кърмата — слаб мъж с мургава кожа, дълга черна коса и замечтани кафяви очи. Едната му ръка бе положена на коляното, другата — на лоста на мотора. Чуваше тихото бълбукане на водата, плясъка на езерните скачачи, когато изхвърчаха над повърхността, и вятъра, разклащащ клоните на крайбрежните дървета. Съвсем скоро към тях щяха да се присъединят и нощните птици.