— Не си спомням много добре — отговаря и за негов срам усеща, че се изчервява. — Беше официално писмо до някаква юридическа фирма. Нещо, което според мен е изконно човешко право на всеки.
— Аха! — подхвърля инспекторът, без да сваля очи от него.
— Юрек Валтер искаше да бъде посетен от адвокат, който да му изясни възможностите за преразглеждане на делото му. В общи линии беше това. А, да. Пишеше още и че ако се стигне до преразглеждане, би желал да бъде представляван от частен защитник.
В дневната настъпва гробно мълчание.
Пръв го нарушава инспекторът.
— На какъв адрес беше изпратено това писмо?
— Юридическа фирма „Розенхане“. Някаква пощенска кутия в Тенста.
— Ще бъдете ли в състояние да възпроизведете точните думи и изрази?
— Надали. Прочетох го само веднъж. Както вече казах, звучеше формално и учтиво, въпреки че имаше доста правописни грешки.
— Правописни грешки ли?
— По-скоро грешки от дислексия — пояснява Андерш.
— Обсъдихте ли това писмо с главния лекар Бролин?
— Не — отговаря Андерш. — От къде на къде?!
117
Юна се връща в колата си и потегля за Стокхолм. Междувременно се обажда на Аня и изисква от нея да направи проверка на юридическа фирма „Розенхане“.
— Имаш ли изобщо представа колко е часът?
— Часът ли? — повтаря Юна. И се сеща, че са изминали едва няколко часа, откакто Мари Франсен беше застреляна от едно дете. — Извинявай! Да го оставим за утре.
И едва тогава разбира, че Аня му е затворила телефона. Но след две минути звъни и съобщава:
— Няма нищо с името „Розенхане“. Нито юридическа фирма, нито адвокат, нищо!
— Имало някакъв адрес с пощенска кутия — не се предава Юна.
— Да, в Тенста. Видях — отвръща тя. — Анулирана е, а адвокатът, който я е ползвал, не съществува.
— Ясно.
— Впрочем Розенхане е името на вече изчезнал аристократичен род — допълва тя.
— Извинявай, че ти се обадих толкова късно.
— Можеш да ми се обаждаш по всяко време.
Значи адресът е следа, която не води доникъде. Никаква пощенска кутия, никаква юридическа фирма, никакво име.
В този момент се сеща, че Андерш Рьон бе определил Юрек Валтер като страдащ от дислексия. Странна работа. А самият Юна е виждал достатъчно неща, написани от Юрек.
Онова, което Андерш е изтълкувал като дислексия, би могло да е последица от дългогодишното приемане на лекарствата за шизофрения и психоза. Но много по-вероятно е да е шифър, чрез който Юрек общува със съучастника си.
Мислите на Юна се връщат към Мари. И към едно дете, очакващо майка си, която никога повече няма да се завърне у дома. Тя не трябваше да се втурва така безразсъдно напред, но Юна си дава сметка, че и той би допуснал същата грешка, ако оперативното му обучение в Специалните части не се бе превърнало в негова втора природа. И щеше да бъде убит така, както беше убит собственият му баща.
Сигурно вече са съобщили тъжната вест на дъщерята на Мари. И за нея светът никога повече няма да бъде същият. Юна го знае, защото, когато беше на единайсет години, баща му — също полицай — беше убит с ловна пушка. Беше извикан в апартамент за случай на домашно насилие. Юна не би могъл да забрави как един ден, докато си седеше в класната стая, се появи директорът и го изведе от час. И оттогава насам светът никога повече не беше същият.
118
Сутрин е и Юрек крачи по пътеката на кростренажора. Сага чува съвсем ясно тежкото му дишане. По телевизията дават мъж, който сам си изработва гумени топки. Пъстроцветни сфери се носят леко в чаши с вода.
Инстинктът й подсказва, че трябва да избягва всячески контактите с Юрек, но тя знае, че всеки проведен с него разговор увеличава шансовете на колегите й да открият Фелисия.
Мъжът от телевизора предупреждава зрителите да не използват твърде много блясък, защото той може да повлияе на способността на топките да подскачат.
Сага се приближава към Юрек. Той слиза от пътеката и галантно й отстъпва мястото си. Тя му благодари, качва се и започва да ходи. Юрек стои отстрани и я наблюдава. Краката й са все още уморени, ставите я болят. Опитва се да ускори, но започва да се задъхва.
— Да не би да са ти били „Халдол“? — пита внезапно той.