— Да. Още първия ден — отвръща тя.
— Кой, докторът ли?
— Да.
— Той ли ти свали гащите?
— Не знам. Първо ми би „Стесолид“.
— Неприлично ли се държа с теб?
Тя само свива рамене.
— Оттогава насам влизал ли е пак в стаята ти?
Точно в този момент в дневната стая се появява Берни. Насочва се директно към кростренажора. Счупеният му нос е покрит с бял лейкопласт. Едното му око е подпухнало и затворено. Поглежда към Сага и тихичко се покашля.
— Оттук нататък съм твой роб! Мътните го взели! Тук съм и ще те следвам до края на вечността! Като иконома на папата, докато смъртта ни раздели!
Изтрива потта от горната си устна и се олюлява.
— Ще изпълнявам всяка твоя…
— Седни на дивана! — прекъсва го Сага, без изобщо да го поглежда.
Той се оригва и преглъща няколко пъти.
— Ще лежа на пода и ще топля краката ти. Аз съм твое вярно куче! — промърморва и пада на колене. — Какво искаш да направя сега?
— Върви и седни на дивана! — повтаря Сага.
Тя крачи бавно на пътеката. Листата на палмата се люлеят. Берни пропълзява до нея, вдига глава, поглежда я в очите и продължава:
— Всичко, което кажеш! Ще ти се подчиня! Ако гърдите ти се изпотят, аз ще ги изтрия…
— Върви и седни на дивана — изрича безстрастно Юрек.
Берни моментално изпълзява до дивана и ляга на пода пред него. Сага е принудена да намали още повече скоростта на кростренажора. Налага си да не поглежда към люлеещия се най-долен лист на палмата и да не мисли за бръмбара, който е поставила там.
Юрек я наблюдава. Изтрива уста, а после прокарва ръка през късата си металносива коса.
— Можем да се измъкнем от тази болница заедно — изрича спокойно.
— Не знам дали искам — отговаря тя.
— Защо да не искаш?
— Нямам нищо навън, заради което си струва да изляза.
— Нищо, така ли? — повтаря тихо той. — Да, връщането никога не е решение. Но със сигурност има по-добри места от това тук.
— Както и по-лоши.
Той я поглежда искрено изненадан и се обръща с въздишка.
— Какво каза? — пита го тя.
— Нищо. Просто въздъхнах, защото си спомних, че познавам и по-лоши места — отговаря той и я поглежда невиждащо. — Въздухът беше пълен с жуженето на високоволтови електрически кабели. Пътищата бяха разровени от големи булдозери. И коловозите след тях бяха пълни с вода и червена глина до кръста. Но поне все още можех да отворя уста и да дишам.
— Какво искаш да кажеш с това?
— Че понякога по-лошите места могат да се окажат за предпочитане пред по-добрите.
— За детството си ли говориш?
— Всъщност да.
Сага спира кростренажора и се отпуска уморено на дръжките. Бузите й са пламнали така, сякаш е пробягала десет километра.
Знае, че е длъжна да продължи този разговор, но без да издава нетърпението си, а просто да го остави да й разкрие още повече.
— Имаш ли си някое скривалище навън? — пита, без да го поглежда. — Или тепърва възнамеряваш да си намериш?
Веднага си дава сметка, че въпросите й са прекалено директни. Въпреки това си налага да го погледне право в очите.
— Мога да ти дам цял град, ако искаш — отговаря й съвсем сериозно той.
— Къде?
— Където си избереш.
Сага поклаща глава с усмивка. Внезапно си спомня за едно място, за което не е мислила от много години.
— Когато се сещам за други места — изрича, — преди всичко си представям къщата на дядо ми. Там имах люлка, закачена на едно дърво… Не знам защо, но обичам люлки и до ден-днешен.
— Не можеш ли да отидеш там?
— Не — отвръща с въздишка тя и слиза от пътеката.
119
Членовете на „Атина Промахос“ слушат внимателно разговора между Сага и Юрек. Натан Полок е записал в бележника си ключовите изрази „високоволтови електрически кабели“, „големи булдозери“ и „червена глина“.
Юна както винаги стои до високоговорителя. По гърба му пролазват студени тръпки, когато чува Сага да споменава дядо си. Не трябва да допуска Юрек в главата си, не трябва! В съзнанието му изниква образът на Сусан Йелм. Мръсното й лице и ужасеният поглед в очите й там долу, в собственото й мазе.
— Защо да не можеш да отидеш там, ако искаш? — чуват Юрек да пита.
— Защото сега това е къщата на баща ми — отговаря Сага.