Звуците от дишането и тежките стъпки се сливат с монотонното бучене на кростренажора.
— За детството си ли говориш? — пита Сага.
— Всъщност да — прошепва Юрек.
На това място Йохан спира записа и поглежда смръщено към Юна.
— Няма какво повече да научим от този откъс — отбелязва Полок.
— Ами ако Юрек казва нещо, което не чуваме? — настоява Юна, като сочи към екрана. — В записа има една празнина, нали? Точно след като Сага казва, че извън болницата има и по-лоши места.
— Той въздъхва — казва Полок.
— Така звучи на пръв поглед, но сигурни ли сме, че става точно така? — пита Юна.
Йохан се почесва по корема, мести стрелката назад, увеличава силата на звука и пак пуска сегмента.
— Имам нужда от цигара — промърморва Корин и вдига лъскавата си чанта от пода.
Високоговорителите изсъскват, чува се силно скърцане, а после въздишка.
— Е, казах ли ви? — обажда се Натан Полок.
— Пробвай да го пуснеш на по-бавна скорост — не се предава Юна.
Полок започва нервно да барабани с пръсти по масата. Сегментът тръгва отново, но на половин скорост и сега въздишката вече звучи като стоварваща се върху брега буря.
— Той въздъхва — казва Корин.
— Да, но в тази пауза има нещо, както и в тона на гласа му след това! — изтъква Юна.
— Кажи ми какво трябва да търся! — промърморва отчаяно Йохан.
— И аз не знам. Може би… Пробвай да си представиш, че докато въздъхва, той всъщност казва нещо, макар и да не се чува с просто ухо — казва Юна и се усмихва на собствения си загадъчен отговор.
— Всъщност мога да си го представя.
— Виж какво, възможно ли е да изолираш и усилиш звука така, че веднъж завинаги да се уверим дали има нещо в това мълчание, или не?
— Ако усиля напрежението и интензитета на звука няколкостотин пъти, крачките по пътеката ще ни спукат тъпанчетата.
— Тогава се отърви от крачките!
Йохан Йонсон свива рамене, огражда въпросния сегмент, разтяга го, а после разделя звука на трийсет отделни вълни, подредени по херцове и децибели. Повдига някои от вълните и ги изтрива.
Всяка от тях се появява на по-малък екран.
Корин и Натан Полок излизат на балкона, за да подишат свеж въздух. Вторачват се над покривите на сградите към Филаделфийската църква.
Юна остава на мястото си и проследява трудоемката работа на Йохан.
След трийсет и пет минути той се обляга на стола си, прослушва изчистения сегмент на различни скорости, премахва още три вълни и пак пуска записа.
Онова, което е останало от сегмента, звучи като влачене на тежък камък по бетонен под.
— Юрек Валтер въздъхва! — отсича Йохан и спира записа.
— Тези тук не трябва ли да бъдат в записа? — пита Юна и посочва три от изтритите вълни на по-малкия екран.
— Не. Това е просто ехо, което премахнах — казва Йохан и веднага след това се замисля. — Всъщност знаеш ли? Мога да направя обратното — да премахна всичко освен ехото!
— Той сигурно е бил обърнат към стената — отбелязва Юна.
Йохан Йонсон повдига премахнатите вълни от ехото и ги връща на място, увеличава налягането и интензитета на звука с триста и пуска резултата. Сега, когато се прослушва при скорост малко под нормалната, звукът от влаченето на камък наподобява по-скоро треперлива въздишка.
— Е, не ти ли се струва, че тук има нещо? — надига се ентусиазирано Юна.
— Може и да си прав — отвръща Йохан.
— Аз пък не чувам нищо — обажда се върналата се в стаята Корин.
— Мога да кажа само, че това вече не звучи чак толкова като въздишка — признава Йохан. — Но оттук нататък не мога да направя нищо повече. Надлъжните звукови вълни започват да се сливат с напречните и тъй като се движат с различна скорост, просто ще се анихилират едни други.
— Нищо, опитай! — подканя го нетърпеливо Юна.
124
Йохан Йонсон присвива неодобрително устни и оглежда петнайсетте отделни криви.
— Ама подобно нещо не се прави! — промърморва.
Въпреки това наглася с хирургическа прецизност времевия интервал на вълните и увеличава някои от върховете до по-високо плато.
Пуска резултата и стаята се изпълва със странни подводни звуци. Корин стои с ръка на устата и наблюдава как Йохан спира записа, оправя още някои неща, издърпва някои от сегментите и пак го пуска.