— Какво правиш? — поглежда го изненадано Корин.
— Смятам да поговоря с един стар познат — отговаря загадъчно той.
— Ще се свържеш с Никита Карпин! — възкликва Натан Полок. — Нали?
Юна се усмихва, отдалечава се от масата и слага телефона на ухото си. Чува се съскащ екот, а след това припукване.
— Не ти ли благодарих вече за помощта с Пичушкин? — изрича рязко Карпин вместо поздрав.
— Да, изпрати ми някакви сапунчета…
— Е, не е ли достатъчно? — прекъсва го руснакът. — Ти си най-упоритият млад човек, когото някога съм срещал! Трябваше да се досетя, че пак ще се появиш като гръм от ясно небе и ще ме обезпокоиш!
— Извинявай, но тук работим по един много оплетен случай, който…
— Никога не говоря за такива неща по телефона! — прекъсва го пак Никита Карпин.
— Ами ако уредя кодирана линия?
— Няма нищо на този свят, което ние да не можем да разбием за не повече от двайсет секунди! — разсмива се руснакът. — Но всъщност това няма значение. Вече съм извън играта и не мога да ти помогна!
— Е, все трябва да си запазил някои стари контакти — не се предава Юна.
— Вече никой не остана, пък и те не знаят нищо за Ленинск. А дори и да знаеха, никога не биха си признали!
— Значи вече си знаел какво ще те питам — въздъхва Юна Лина.
— Ама разбира се! Русия е малка страна!
— И с кого би трябвало да говоря, ако искам да получа някои отговори?
— Пробвай с чаровната Федерална служба за безопасност. След месец, месец и нещо може и да ти отговорят. А сега ме извини — тук Карпин се прозява, — но трябва да изведа Зен на обичайната му разходка. Обикновено слизаме надолу по река Клязма, по леда, чак до вълноломите за гмуркане.
— Разбирам. Извинявай! — отвръща Юна.
Слага край на разговора и се усмихва на прекалената предпазливост на стареца. Бившият агент на КГБ като че ли не вярва, че Русия се е променила. А може би има право.
Това не би могло да се нарече точно официална покана, но като се има предвид, че идва от устата на Никита Карпин, си е истинско благоволение.
Старият самоед на Никита — Зен, беше починал още преди осем години, когато Юна гостуваше в Москва. Беше поканен да изнесе поредица от три лекции върху работата, довела до залавянето на Юрек Валтер. По онова време московската милиция се намираше в разгара на преследването на серийния убиец Александър Пичушкин.
Юна Лина знае, че кучето е починало. А Никита Карпин знае, че Юна знае къде да го намери, след като ще излиза на разходка по заледената по това време река Клязма.
129
В седем без десет вечерта Юна Лина взема последния полет за Москва. Когато самолетът каца в Русия, наближава полунощ. Страната е обхваната от обичайния за това време на годината арктически студ и ниските температури буквално са изсушили снега.
Таксито понася Юна през обширните, монотонни предградия на руската столица. Първоначално той има усещането, че е приклещен в порочния кръг на безкрайните общински жилища, но когато колата стига до центъра на града, гледката изведнъж се променя. Инспекторът зърва един от небостъргачите от групата „Седемте сестри на Сталин“ и веднага след това таксито завива в странична уличка и спира пред неговия хотел.
Стаята му е съвсем обикновена и слабо осветена. Таванът е висок, стените са пожълтели от цигарен дим. На бюрото се вижда кафяв пластмасов електрически самовар. На табелата за евакуация при пожар, поставена от задната страна на вратата, някой е изгасил цигарата си точно върху знака за изхода.
Докато стои край единствения прозорец, загледан в уличката под хотела, Юна усеща нахлуващия под дограмите студ. После се отпуска върху кафявата завивка на леглото, втренчва се в тавана и се заслушва в приглушените гласове и смеха, долитащи от съседната стая. Решава, че вече е твърде късно, за да се обажда на Диса и да й пожелава „лека нощ“.
В главата му се редят какви ли не мисли и съпътстващите ги картини постепенно го унасят в сън. Едно момиченце, очакващо майка си, за да сплете косата му. Сага Бауер, приковала в него очи, с бръсната, изпъстрена с порязвания глава. Диса, лежаща в неговата вана, тананикаща си със затворени очи.