— Когато изляза на свобода, ще се хвана да карам такси! Мамка му! Като шибан автомобилен състезател, да знаеш! А ти можеш да се возиш при мен безплатно, обаче ще ми даваш да те пипам между…
— Млъкни, копеле! — изсъсква тя.
Той кимва с вид на дълбоко обиден, после отива право при палмата, хваща най-долния лист, обръща го, посочва самодоволно микрофона и изрича през смях:
— Сега вече си моя робиня!
Сага го бутва толкова силно с длан, че той губи равновесие и се просва на пода. Обаче пак продължава:
— И аз искам да избягам, чуваш ли? Искам да карам такси и…
— Млъкни! — просъсква Сага и поглежда през рамо, за да провери дали охраната вече не е на вратата.
Но като че ли никой не го наблюдава в момента на мониторите в контролната зала.
— Ще ме вземете с вас, когато избягате, и ще…
— Млъкни! — прекъсва го изненадващо Юрек зад тях.
— Извинявайте — прошепва Берни и свежда послушно очи към пода.
Сага изобщо не е чула Юрек кога е влязъл в дневната стая.
По гърба й пролазват тръпки, когато си дава сметка, че може да е бил тук от доста време и да е видял как Берни показва микрофона под палмовия лист.
Възможно ли е вече да е разкрита?
Ако не, може да се случи точно сега. Като че ли моментът, който беше очаквала с ужас, току-що беше настъпил. Сага усеща как адреналинът нахлува в тялото й и се опитва да визуализира наизустения план на строго охраняваното психиатрично отделение. Придвижва се мислено през маркираните за целта врати, през различните зони и си преговаря най-подходящите места за временно убежище.
Ако Берни сега я разкрие, ще бъде принудена да се барикадира в стаята си. В идеалния случай преди това ще е успяла да сграбчи микрофона и да извика подкрепленията.
Юрек се заковава пред Берни, който лежи на пода и шепне извиненията си, и изрича бавно и премерено:
— Издърпай кабела от кростренажора, върни се в стаята си и се обеси на вратата!
Берни се втренчва ужасено в Юрек и запелтечва:
— Ама какво… какво, по дяволите…
— Завържи кабела за външната страна на бравата, преметни го над вратата и бутни пластмасовия стол под краката си — продължава с инструкциите си Юрек.
— Ама не искам! Не искам! — ломоти Берни с треперещи устни.
— Повече не можем да си позволим да те държим жив! — отсича безстрастно Юрек.
— Ама… какво, мътните го взели… аз само се шегувах, нали? Знам, че не мога да дойда с вас! Знам, че това си е ваше нещо… само ваше…
133
Натан Полок и Корин Мейеро се надигат рязко. Ситуацията в психиатрията е станала критична. Всички осъзнават, че Юрек твърдо е решил да екзекутира Берни, и се надяват Сага да не забравя, че там няма нито полицейски правомощия, нито отговорности.
— Нищо не можем да сторим — прошепва Корин.
Откъм високоговорителите се чува бавен, гръмотевичен грохот. Йохан Йонсон побързва да регулира качеството на звука и притеснено се почесва по главата.
— Не! По-добре ме накажи! — скимти Берни в дневната стая. — Заслужавам наказание!
— Ако искаш, мога да му счупя и двата крака, а? — обръща се съвсем спокойно Сага към Юрек.
Корин обгръща с ръце раменете си и се опитва да успокои дишането си.
— Не, не прави нищо! — шепти Полок в предавателя. — Довери се на охраната! Ти си просто пациент!
— Но защо още никой не се е появил? — промърморва възмутено Йохан. — Охраната няма как да не е забелязала какво става, за бога!
— Ако тя се намеси да го спасява, Юрек ще я убие! — прошепва ужасено Корин.
— Не прави нищо! — умолява я Полок. — Моля те, нищо не прави!
134
Сърцето на Сага бие като лудо. Слиза бавно от пътеката и се опитва да подреди мислите си. Не е нейна работа да защитава другите пациенти. Дава си сметка, че за нищо на света не трябва да излиза от роля.
— Мога да му счупя капачките на коленете — пробва тя единствената възможност. — А после ръцете и пръстите и…
— Смятам, че ще бъде най-добре той да умре — заключава спокойно Юрек.
— Ела насам! — прошепва тя бързо на Берни. — Тук камерата не може да ни види!
— Ама какво става бе, Снежанке? — подсмърча Берни, но се примъква към нея.