— Давала си й кодеин — изрича Юрек със странен тон в гласа.
— Да, помагаше й.
— Но той не е чак толкова силен. Колко й се наложи да вземе в онази последна нощ?
— Много. Беше в агония.
Сага прокарва ръка през челото си и осъзнава, че не спира да се поти. Не иска да говори за това. Не е мислила за него години наред.
— Сигурно повече от десет, нали? — пита я Юрек.
— Обикновено вечер вземаше по две таблетки, но през онази вечер имаше нужда от много повече. Аз ги разпилях на пода, без да искам, но… не знам, трябва да съм й дала дванайсет, може и тринайсет от тях.
При тези думи Сага усеща как мускулите на лицето й се стягат.
Опасява се, че ако продължи да стои тук, ще се разплаче, затова става и се насочва към стаята си.
— Майка ти не е умряла от рак — подхвърля след нея Юрек.
Тя се заковава на място, обръща се към него и отсича:
— Достатъчно!
— Не е имала мозъчен тумор — продължава преспокойно той.
— Аз бях тази, която беше до майка ми, когато умря! Ти не знаеш нищо за нея! Не можеш да…
— Главоболията — прекъсва я той. — Ако човек има тумор на мозъка, главоболията не утихват на сутринта.
— Но при нея беше така! — отсича Сага.
— Болката при тумор се причинява от натиска на разрастващото се злокачествено образувание върху мозъчната тъкан и кръвоносните съдове в главата — обяснява безстрастно Юрек. — А тя не преминава. Само става все по-зле.
Сага се вторачва в очите на Юрек и усеща как по гърба й пролазват студени тръпки.
— Аз…
Гласът й е не по-силен от шепот. Иска й се да се разкрещи и разпищи, но няма сили да го направи.
Ако трябва да бъде честна към себе си, е длъжна да си признае, че винаги е долавяла нещо странно в спомените си. Помнеше как като тийнейджър крещеше на баща си, че я е лъгал за всичко, че е най-големият лъжец, когото някога е срещала.
А той й беше казал, че майка й не е била болна от рак.
Тя винаги беше смятала, че в старанието си да намери извинение за предателството си спрямо майка й е избрал да я лъже. И сега, докато стоеше насред дневната стая, Сага вече не беше чак толкова сигурна как точно й беше хрумнало, че майка й е имала мозъчен тумор. Не си спомняше тя някога да й е казвала, че има рак, а и никога не бяха ходили в болница.
Защо тогава, след като не е била болна, майка й всяка вечер плачеше? Нещо не се връзваше. Защо непрекъснато я караше да звъни на татко си и да му напомня, че трябва да се прибере у дома? Защо майка й вземаше кодеин, след като не е имала болки? Защо позволи на собствената си дъщеря да й даде всичките онези хапчета?
Физиономията на Юрек представлява маска на мрак и печал. Сага се обръща и продължава към вратата на стаята си. Изобщо не иска да слуша онова, което той се кани да й каже.
— Убила си собствената си майка — изрича спокойно той.
142
Сага се заковава на място. Дишането й се учестява, но тя си налага да не показва чувствата си. Напомня си кой контролира тази ситуация. Той може и да си вярва, че я заблуждава, а всъщност тя е тази, която заблуждава него. Лепва си неутрално изражение и бавно се обръща към него.
— Кодеин — изрича Юрек и се усмихва безрадостно. — „Кодеин Меда“ се предлага само в една форма — на таблетки от двайсет и пет милиграма. А аз знам точно колко такива са необходими, за да убиеш човешко същество.
— Мама сама ми каза да й дам таблетките — казва Сага.
— Според мен обаче ти си знаела, че тя ще умре — отвръща той. — Сигурен съм, че майка ти също си е мислила, че знаеш. Смятала е, че ти искаш тя да умре.
— Мамицата ти долна! — прошепва тя.
— Може би наистина заслужаваш да бъдеш затворена тук завинаги.
— Не!
Той я поглежда с ужасяваща сериозност в очите и с металическа прецизност в гласа изрича:
— Може би ще бъде достатъчно да вземеш само още една таблетка за сън. Защото вчера Берни каза, че имал малко „Стесолид“, увит в хартия, скрит в пукнатина под мивката. Освен ако не го е казал само за да печели време, разбира се.
Сърцето й се разтуптява. Берни е държал приспивателни в стаята си? И сега тя какво ще прави? Трябва веднага да го спре. Не може да позволи на Юрек да се добере до таблетките. Ами ако се окажат достатъчни, за да приведе плана си за бягство в действие?