Инспекторът забавя крачка, когато вижда, че прозорците на предпоследната къщичка са непокътнати. До предната стена е захвърлена стара количка за пазаруване, килната настрани. От едната страна на сградата теренът се спуска рязко надолу към дъното на кариерата.
Юна изключва фенерчето, тръгва бавно към постройката, спира, ослушва се и едва тогава го включва отново.
Единственото, което се чува, е свистящият през разнебитените покриви вятър.
Малко по-далече, в мрака се забелязва последната къщичка от редицата — затрупана със сняг развалина.
Юна се връща до прозореца на предпоследната сграда и насочва фенерчето си към зацапаното стъкло. Лъчът се плъзва над мръсен електрически котлон, свързан към автомобилен акумулатор, тясно легло с груби одеяла, радио с лъскава антена, няколко бутилки вода и десетина консерви храна.
Когато се приближава до вратата, в горния ляв ъгъл Юна забелязва почти изтритата цифра „4“.
Сигурно това е бараката, спомената от Никита Карпин.
Юна натиска предпазливо бравата и вратата се отваря. Вмъква се бързо вътре и затваря. Усеща се миризма на влажни стари черги и завивки. Върху разнебитената лавица се мъдри Библия. Има само една стая, с един прозорец и една врата.
Юна си дава сметка, че отвън всеки би могъл да го види.
Дървеният под проскърцва под тежестта му.
Насочва лъча на фенерчето към стените и вижда купчини повредени от вода книги. В един от ъглите нещо проблясва.
Стотици миниатюрни шишенца, подредени на пода.
Шишенца от тъмно стъкло, с гумени мембрани на капаците. „Севофлуран“ — силно, бързодействащо приспивателно.
Инспекторът веднага вади телефона си и се свързва със спешния център, за да поиска полицейско подкрепление и линейка.
А после всичко отново потъва в тишина. Единственото, което се чува, са дишането на Юна и скърцащият под него под.
Внезапно с периферното си зрение забелязва някакво движение пред прозореца. Вади колта си и автоматично вдига предпазителя.
Но няма нищо. Само сняг, падащ от прозореца. Той сваля пистолета си.
На стената до леглото е закрепена пожълтяла изрезка от вестник за първия човек, излетял в космоса — „Космическия руснак“, както го нарича заглавието в „Експресен“. Сигурно това е мястото, където бащата се е самоубил.
Юна тъкмо си казва, че е добре да огледа и другите бараки, когато случайно забелязва, че изпод мръсната постелка на пода стърчи нещо. Отмята чергата и под нея се разкрива голям капак. Ляга и доближава ухо до капака, но не долавя нищо.
Поглежда пак към прозореца, дръпва чергата настрани и отваря капака.
От мрака отдолу се надига прашната миризма на пясък.
Юна се привежда, насочва лъча на фенерчето към отвора и зърва стръмни бетонни стъпала.
150
Пясъкът по стълбата хрущи под обувките на Юна Лина, докато се спуска надолу в мрака. След деветнайсет стъпала той се озовава в голяма бетонна стая. Лъчът на фенерчето проблясва по стените и тавана. В средата на стаята се вижда висок стол, а на една от стените — дъска от стиропор с няколко цветни кабарчета и празен джоб за документи.
Докато се оглежда, Юна си дава сметка, че се намира в един от множеството противоядрени бункери, построени в Швеция по време на Студената война.
Цари призрачна тишина.
Таванът на стаята леко се издига и точно под стълбата се вижда тежка стоманена врата. Това трябва да е!
Юна спуска предпазителя на пистолета си и го връща в кобура, за да освободи ръцете си. Стоманената врата е с дълги болтове, които се плъзгат в гнездата си при завъртане на колелото в центъра.
Инспекторът завърта това колело по посока, обратна на часовниковата стрелка. Със силен металически грохот тежките болтове се измъкват от местата си. Отварянето на металната врата с дебелина петнайсет сантиметра не е лесна задача.
Когато най-сетне я избутва, Юна насочва фенерчето си към вътрешността на убежището и вижда мръсен дюшек на пода, диван и стърчащо от стената кранче за вода.
Никаква жива душа.
В бункера вони на стара урина.
Юна връща лъча на фенерчето отново към дивана и предпазливо прави няколко крачки напред. Спира, заслушва се и приближава още малко.