Тя може би се крие.
Изведнъж се изпълва с усещането, че зад него има някой. Като нищо може да се окаже затворен в този бункер. Обръща се. Тъкмо навреме, защото вижда как вратата бавно се затваря. Огромните панти скърцат мъчително. Юна моментално се хвърля назад и пъхва фенерчето си в отвора.
Избутва вратата с рамо, пак вади пистолета си и влиза в тъмната стая.
Наоколо не се вижда никой. Пясъчния човек се е измъкнал изумително безшумно.
Странни светлинни форми заиграват пред очите на Юна, докато се опитва да различи нещо в сумрачното помещение. Фенерчето му вече свети изключително слабо и трудно успява да му покаже каквото и да било.
Единственото, което чува, са собствените му стъпки.
Поглежда към бетонните стълби, извеждащи в къщичката. Капакът все още е отворен. Юна тръсва фенерчето, но ефективността му не се подобрява.
Изведнъж се разнася някакъв особен звън. Юна затаява дъх, незнайно защо си мисли за порцеланови пръсти. И в същия момент усеща как някой притиска студен парцал към носа и устата му.
Извърта се и замахва с все сила, но не успява да уцели нищо и за миг губи равновесие.
Пак се обръща, насочил пистолета си напред. Дулото задира в бетонната стена. Човек обаче няма.
Юна отпуска задъхано гръб на стената и насочва мъжделивия лъч на фенерчето напред в мрака.
Тихият звън трябва да е дошъл от малките шишенца с приспивателно, когато Пясъчния човек ги е извадил, за да намокри парцала, с цел да го упои.
Чувства замайване. Отчаяно иска да излезе на чист въздух, за да проясни ума си, но си налага да остане там, където е.
В стаята цари пълна тишина. Тук наистина няма никой.
Юна изчаква още няколко секунди, а после се връща в капсулата. Движенията му са странно забавени, фокусът на очите му играе. Преди да влезе вътре, завърта колелото на вратата така, че болтовете да излязат и да не й позволят да се затвори.
Воден от слабия лъч на фенерчето, той отново тръгва напред. Стига до дивана и внимателно го избутва от стената. На пода зад него лежи изпосталяла жена.
— Фелисия? — прошепва. — Аз съм полицай. И сега ще те изведа оттук!
Когато я докосва, установява, че тя гори. Има изключително висока температура и е в безсъзнание.
Когато я вдига от пода, тя започва да се тресе неконтролируемо.
Юна хуква нагоре по стълбите, понесъл нещастното момиче. Изпуска фенерчето си и го чува как трополи надолу. Ако не успее да свали поне малко температурата й, Фелисия съвсем скоро ще умре. Тялото й е почти безжизнено. Не е ясно дали изобщо диша.
Инспекторът се стрелва през отвора в пода на къщата, минава на бегом през нея, отваря с ритник вратата и поставя болното момиче върху снега. Едва тогава установява, че тя все още диша.
— Фелисия, имаш много висока температура! — прошепва той. И продължава да й говори успокоително, докато с едната ръка я покрива със сняг, а с другата държи пистолета си насочен към вратата на бараката. — Линейката ще пристигне всеки момент — продължава да нарежда. — Всичко ще бъде наред, Фелисия! Обещавам ти! Брат ти и баща ти ще бъдат безкрайно щастливи! Знаеш ли колко много им липсваше, а?
151
Линейката пристига и сините й светлини проблясват по белия сняг. Юна я посреща, придружава носилката на колелца покрай старата къща и докато обяснява ситуацията на парамедиците, продължава да държи на прицел вратата на барака номер 4.
— Побързайте! — подканя ги той. — Момичето има много висока температура и е в безсъзнание!
Двама парамедици вдигат внимателно Фелисия от снега. Косата й виси на черни потни къдрици покрай невероятно бялото й чело.
Юна тръгва към отворената врата с насочено напред оръжие. Тъкмо се кани да влезе вътре, когато неволно извръща очи към сините светлини на линейката, играещи върху останките от последната къща. Забелязва пресни следи в снега. Те се отдалечават от бараките и се губят в тъмнината.
Юна хуква към тях, осъзнал, че сигурно има друг изход. Подземният бункер очевидно е свързвал двете къщи.
Следва пътеката от отпечатъци, бягайки през туфи трева и храсталаци. Когато завива край един стар резервоар за гориво, зърва пред себе си слаба накуцваща фигура, вървяща по ръба на дълбоката яма.
Юна се прокрадва тихомълком след нея.
Фигурата се подпира на патерица. Човекът очевидно знае, че е преследван, затова се опитва да върви колкото е възможно по-бързо по ръба на стръмната пропаст.