Юрек започва да претърсва дрехите на младия лекар, намира ключовете за вратата на килията и ги пуска в своя джоб. После поглежда към Сага и подхвърля:
— Искаш ли да гледаш как ще му откъсна главата?
— Не го прави, моля те! Няма нужда от това, нали?
— В живота рядко има нужда от нещата, които се случват — отвръща спокойно Юрек и сграбчва врата на доктора.
— Почакай!
— Добре, ще почакам. Но за не повече от две минути. И само заради теб, малка полицайке!
— Какво искаш да кажеш, Юрек?
— Единствената грешка, която допусна, беше, че счупи само един от пръстите на Берни — отговаря той, докато вади пропуска на Андерш Рьон.
— Смятах да го убия бавно — пробва се тя, макар да знае, че вече няма никакъв смисъл.
Юрек зашлевява нова плесница на доктора и отсича:
— Единственото, което ми трябва, са двата кода!
— Кодове ли… — фъфли Андерш Рьон. — Не си спомням…
Сага се опитва да отпусне и другите колани, но пръстите на лявата й ръка са толкова травмирани, че й е невъзможно да го направи.
— Но от къде на къде ти хрумна, че съм ченге? — подвиква на Юрек.
— Благодарение на него успях да изпратя едно писмо! — отвръща той, като кимва към жертвата си.
— О, неее… — изскимтява докторът.
— Бях сигурен, че след като Микаел Колер-Фрост избяга и ако бъде открит жив, полицията ще прати тук някого от своите.
Докато говори, Юрек продължава да претърсва джобовете на Андерш Рьон. Намира телефона му, хвърля го на пода и го смачква под обувката си.
— Но защо…
— Сега нямам време! — махва й с ръка той. — Отивам да унищожа Юна Лина!
Сага вижда как Юрек Валтер извежда доктора от килията й. Чува стъпките им по коридора, после звука от плъзването на картата през четеца, тоновете на клавиатурата при набирането на кода и накрая жуженето на автоматичната ключалка.
156
Юна натиска собствения си звънец и се усмихва, когато чува приближаващите се стъпки по коридора от другата страна. Ключалката изщраква и вратата се отваря. Той влиза бавно в слабо осветеното антре и изхлузва обувките си.
— Изглеждаш тотално изцеден — отбелязва Диса.
— Добре съм.
— Искаш ли да хапнеш нещо? Има някакви остатъци от вчера, които бих могла да претопля.
Юна поклаща глава и я притиска в обятията си. Сега е твърде уморен, за да говори, но по-късно ще я помоли да отмени пътуването си до Бразилия. Вече няма смисъл да ходи там.
Докато тя му помага да се съблече, от дрехите му се изсипва малко пясък.
— Да не си играл в пясъчник? — разсмива се тя.
— Може и така да се каже — отвръща той.
Влиза в банята и се пъха под душа. Цялото тяло го боли. Подпира се с ръце на стената, оставя се на възстановяващата струя на горещата вода и постепенно усеща как мускулите му започват да се отпускат.
Ръката, която дръпна спусъка на пистолета и застреля невъоръжен човек, го сърби.
„Стига да мога да живея с онова, което направих, най-сетне ще стана отново щастлив“ — мисли си той.
Макар да беше сигурен, че Пясъчния човек е мъртъв, макар да видя как куршумите влизат право в тялото му, макар да го видя как се претърколи в пропастта като труп в масов гроб, Юна все пак тръгна след него. Спусна се надолу по склона, забивайки пети, за да намали скоростта си, и стигна до тялото. Насочи пистолета право към главата му, с другата ръка беше проверил артерията на врата му за наличие на пулс. Да, Пясъчния човек наистина беше мъртъв. Очите на Юна не го бяха подвели. Трите куршума бяха минали право през сърцето му.
Мисълта, че вече няма да му се налага да се страхува от съучастника на Юрек е толкова успокоителна, че Юна не успява да се сдържи и простенва от облекчение.
После спира душа, подсушава се и започва да си мие зъбите. Счува му се някакъв звук и спира за миг с четка в ръка. Като че ли Диса говори по телефона.
Когато влиза в спалнята, вижда, че Диса се облича.
— Къде ще ходиш? — пита я, като се отпуска върху чистите чаршафи на леглото.
— Току-що се обади шефът ми — отвръща тя с уморена усмивка. — Някаква компания започнала да копае на старото нефтено пристанище в Люден. Работели денонощно, за да изчистят земята от отровите. И както изглежда, намерили някакъв артефакт — древна шахматна дъска. Налага се да отида там и да спра копаенето, защото, ако това наистина е…