Издирването на децата се оказа безплодно. Хеликоптерът прелетя безброй пъти над региона, водолазите претърсваха дни наред водата за тела. А сушата беше обходена сантиметър по сантиметър от организирани групи доброволци, водени от специалисти с полицейски кучета.
Никой обаче не беше видял, нито беше чул каквото и да било.
Рейдар Фрост беше като звяр в клетка. Не го свърташе на едно място. Не искаше да прекратяват търсенето.
Юна бе седял срещу двамата родители и беше задавал рутинни въпроси — дали не са получавали някакви заплахи, дали напоследък някой техен познат не се е държал странно или различно от обичайното, дали не са имали усещането, че някой ги следи.
— Всички смятат, че те са паднали във водата — беше промълвила съпругата и отново бе започнала да клати глава.
— Споменахте, че те понякога са бягали тайно през прозореца след вечерните си молитви — беше продължил Юна.
— Не им беше разрешено, разбира се — тросна се Рейдар.
— Но вие все пак сте знаели, че децата ви понякога са имали навика да се измъкват с велосипедите си, за да отидат при свой приятел, нали?
— Да, у Рикард.
— Рикард ван Хорн, който живее на улица „Бьорнберс“ номер седем, нали? — поиска потвърждение Юна.
— Опитвахме се многократно да разговаряме с Мике и Фелисия по този въпрос, но… Знаете какви са децата… А и може би не сме виждали нищо опасно в тази тяхна пакост — отговори Рейдар и нежно постави ръка върху ръката на съпругата си.
— Какво правят обичайно в дома на Рикард? — попита Юна.
— Не остават за дълго там. Играят на „Диабло“ и се прибират.
— Напоследък всички деца са запалени по тази игра — прошепна Розана и издърпа ръка изпод ръката на съпруга си.
— Но в събота не са отишли с велосипедите си до Рикард, а са тръгнали към Бадхолмен — продължи Юна. — Често ли ходят там след вечеря?
— Доколкото знаем, не — отговори Розана и се изправи неспокойно от масата, сякаш вече не беше в състояние да сдържа нервите си.
Юна кимна. Вече беше научил, че момчето — Микаел, е отговорил на позвъняване по телефона точно преди двамата със сестра му да излязат от къщата. Но номерът се беше оказал невъзможен за проследяване.
За младия детектив беше непоносимо да седи срещу родителите на тези деца. Макар че не каза нищо, увереността му, че децата са станали жертви на серийния убиец, нарастваше от минута на минута. Задаваше въпросите си и слушаше отговорите, но за нищо на света не можеше да сподели подозренията си с отчаяните съпрузи.
21
Ако двете деца бяха станали жертви на серийния убиец, моделът, който бяха открили Юна и Самуел, изискваше престъпникът да убие и единия от родителите. Ако приемеха, че предположението им е вярно, трябваше да вземат решение към кого да насочат вниманието си.
Решиха да концентрират усилията си върху спасяването на Розана Колер.
Тя се беше преместила при сестра си в Ярдет, в североизточната част на Стокхолм. Сестрата живееше с четиригодишната си дъщеря в бяла жилищна кооперация на улица „Ланфорс“ №25, близо до гората Лил-Ян.
Юна и Самуел се заеха да провеждат редовни нощни наблюдения на сградата, като се сменяха. Дежурствата си даваха от паркирана наблизо кола, в която оставаха до зазоряване.
Измина седмица. На осмата вечер Юна си седеше в колата и наблюдаваше как обитателите на жилищната кооперация се приготвят както винаги за лягане. Прозорците притъмняваха един по един във вече добре познатата за младия детектив последователност. Жена в сребристо сако с подплънки на раменете излезе за обичайната си разходка със своя голдън ретривър. След нея изгасна и последният прозорец.
Колата на Юна беше паркирана в сенките на улица „Порюс“, между мръсен бял пикап и червена тойота. В огледалото за задно виждане се отразяваха побелели от сняг храсти и висока ограда на електростанция. Жилищният квартал пред него беше потънал в гробовна тишина. През предното стъкло се виждаха единствено светещите улични лампи.
Юна се усмихна на себе си, когато си спомни за семейната вечеря преди няколко часа. Малката му дъщеря Луми нямаше търпение да се нахрани, за да продължи да преглежда баща си.
— Нека първо си изям вечерята, а? — беше се осмелил да протестира той.