Сърцето на Юна заби като лудо.
Кльощавият мъж беше вперил призрачни очи в прозореца на Розана Колер.
По нищо не си личеше да бърза. По нищо не си личеше да има някаква конкретна цел.
Постепенно Юна усети как се изпълва с непоколебима увереност, че мъжът в задната градина на този блок е серийният убиец, за чието съществуване двамата с колегата му предполагаха, но не бяха напълно убедени.
Сенчестото лице беше слабо и сбръчкано. Мъжът просто си стоеше там, сякаш самата гледка на този дом го изпълваше с тихо удовлетворение. Като че ли вече беше хвърлил примката на своята поредна жертва.
Двамата извадиха оръжията си, но не бяха сигурни какво да сторят оттук нататък. Не бяха обсъждали този момент. Макар да наблюдаваха новия дом на Розана повече от седмица, изобщо не им беше хрумнало да поговорят и да решат какво да направят, ако се окаже, че съмненията им са основателни. Не можеха просто да се втурнат и да арестуват този човек. За какво — че се взира в чужд прозорец ли? Да, вярно, че по този начин щяха да успеят да установят самоличността му, но след това щяха да бъдат принудени да го пуснат.
23
Юна Лина не отлепяше очи от неподвижната фигура между дърветата. В ръката си усещаше тежестта на своя полуавтоматичен пистолет и студения нощен въздух. До себе си чуваше дишането на Самуел.
Ситуацията започваше да заприличва леко на театър на абсурда, когато внезапно и без никакво предупреждение мъжът направи крачка напред. И двамата детективи видяха, че той държи в ръката си торба.
Оттам нататък нещата се развиха с главоломна бързина — дотолкова, че нито един от двамата не беше в състояние да каже какво точно ги беше убедило окончателно, че наистина са открили престъпника, когото търсеха.
След като направи крачката напред, мъжът просто погледна за последно към прозореца на Розана и се сля с храстите. Юна и Самуел моментално го последваха. Снегът под краката им хрущеше. Вървяха по пресните следи през гората, докато не стигнаха до стара железопътна линия.
Престъпникът се отдалечаваше между релсите вдясно от тях. Мина под електрическата кула и за миг се сля със сенките, които тя хвърляше. Макар и стара, железопътната линия, която тръгваше от пристанище Варта и минаваше през гората Лил-Ян, все още се използваше.
Юна и Самуел продължиха безшумно след него, като се придържаха към дълбоките преспи край линията, за да не бъдат забелязани. Железопътната линия минаваше под виадукт и оттам навлизаше в самата гора. Изведнъж всичко сякаш стана по-тихо и по-мрачно.
Черните дървета се сгъстиха.
Юна и Самуел безшумно ускориха крачка, за да не изгубят от поглед човека, когото преследваха.
Но когато се появиха иззад завоя край блатото Углевикен, линията пред тях се оказа пуста. Очевидно кльощавият мъж беше свил някъде и бе потънал в гората.
Двамата криминални инспектори се изкатериха на релсите и огледаха внимателно ширналия се пред тях бял пейзаж. После се обърнаха и се върнаха назад. Наскоро навалелият сняг беше напълно девствен, което им помогна съвсем скоро да открият следите. Преди десетина минути те бяха все още бели и невъзможни за различаване в сумрака на нощта и затова ги бяха пропуснали, но тъй като земята под снега беше мокра, отпечатъците от обувките на серийния убиец вече бяха почернели като олово.
Юна и Самуел поеха по оставената следа и се озоваха в лоното на гората, близо до огромен резервоар. Сред гъстите дървета цареше почти непрогледен мрак. Отпечатъците на убиеца бяха пресечени три пъти от по-леките стъпчици на див заек. В един момент стана толкова тъмно, че за миг едва не изгубиха дирите за втори път, но ги забелязаха отново и бързо ускориха крачка.
Внезапно до ушите им достигна пронизително скимтене, все едно плачеше животно. Юна и Самуел никога досега не бяха чували подобен звук. Проследиха следата и постепенно се приближиха до източника на звука.
Картината, която зърнаха между черните дървета, беше като излязла от средновековна гротеска. Мъжът, когото бяха проследили, стоеше пред плитък гроб. Около него се виждаха купчини прясно изкопана пръст. От ковчега в гроба се опитваше да излезе измършавяла, покрита с мръсотия жена. Плачеше, скимтеше и се мъчеше да се измъкне навън. Ала след всеки път, когато тя почти беше постигнала успех, мъжът я бутваше обратно вътре.
Юна и Самуел бяха толкова втрещени от гледката, че в продължение на няколко секунди не бяха в състояние да сторят нищо друго, освен да стоят вцепенени и да гледат. Но скоро дойдоха на себе си, вдигнаха предпазителите на пистолетите си и се втурнаха напред.