В официалните документи не фигурираше никаква връзка между изчезването на близките на Самуел Мендел и Юрек Валтер — беше отбелязано като инцидент. Криминален инспектор Юна Лина беше единственият, който вярваше, че Ребека, Йошуа и Рубен са били отвлечени от съучастника на Юрек. Продължи да бъде убеден в правотата си даже когато започна да приема, че никога няма да залови втория от групата.
Най-важното от всичко обаче бе, че съпругата и дъщеря му бяха живи.
Престана дори да говори за случая, защото не можеше да пренебрегне вероятността да е подложен на постоянно наблюдение. Съдбата го беше орисала да живее в абсолютна самота. Годините минаваха и измислената смърт на Луми и Сума започваше да изглежда все по-реална и по-истинска.
Юна наистина беше изгубил своето семейство.
Юна спира зад едно такси пред главния вход на болница „Сьодермалм“, излиза от колата си и под обилно сипещия се сняг тръгва към въртящата се стъклена врата.
32
Микаел Колер-Фрост е преместен от реанимацията на болница „Сьодермалм“ в Отделение 66, където се лекуват пациенти с остри и хронични инфекции.
Доктор Ирма Гудуин крачи по излъсканата винилова настилка на коридора редом до Юна Лина. Над поставената в рамка картина на стената проблясва лампичка.
— Общото му състояние е много лошо — обяснява тя, докато вървят. — Недохранен е и има пневмония. В изследванията на урината му бяха открити антигени на легионерска болест.
— Легионерска болест ли? — възкликва инспекторът и се заковава на място.
Прокарва пръсти през разрошената си светла коса. Лекарката забелязва, че очите му са станали наситеносиви като полирано сребро, и побързва да го увери, че заболяването не е заразно.
— Свързано е с конкретни места, където…
— Да, знам! — прекъсва я рязко Юна и продължава напред.
Спомня си, че в трупа на мъжа, който бяха открили навремето в пластмасовия варел, също бяха открити антигени на легионерска болест. Случаите на подобни инфекции в Швеция са изключително редки. Бактериите на легионерската болест се развиват в топли водни басейни, резервоари и тръби, но не могат да оцелеят при обичайните ниски температури в страната.
— Ще се възстанови ли? — пита внезапно той.
— Надявам се — отговаря лекарката, докато се опитва да върви в крачка с високия инспектор. — Веднага му дадохме макролиди.
— И те помагат срещу тази болест, така ли? — изгледа я Юна.
— Принципно да, но трябват още няколко дена. Засега пациентът все още поддържа висока температура и съществува риск от септична емболия, но… — не довършва лекарката, отваря една врата, пуска инспектора вътре и влиза след него.
Светлината от прозореца се отразява в торбичката физиологичен разтвор на системата и й придава необичаен блясък. В леглото лежи много слаб и много блед млад мъж със затворени очи, който тихичко ломоти:
— Не, не, не! Не, не, не!
Брадичката му трепери. По челото му постоянно избиват капчици пот, събират се и се стичат на ручейчета по бузите му. До него е седнала сестра, която поддържа лявата му ръка и почиства раните по нея.
— Каза ли още нещо освен името си? — пита Юна.
— В делириум е и е трудно да се разбере какво точно казва — отговаря сестрата, докато прави компрес на раната на ръката му.
След малко тя си тръгва и Юна се приближава предпазливо към пациента. Вглеждайки се в измършавялото лице, той без никакъв проблем разпознава детето, което беше виждал по снимките — красиво оформените устни, дългите тъмни мигли. Спомня си последната снимка на Микаел. На нея момчето е десетгодишно, седнало пред компютъра си, с паднал над очите бретон и весела усмивка на устните.
Младият мъж в болничното легло покашля уморено, опитва се да си поеме няколко пъти дъх, без да отваря очи, и накрая пак започва да шепне:
— Не, не, не…
За Юна няма никакво съмнение, че човекът, който лежи в леглото пред него, е Микаел Колер-Фрост.