— Вече си в безопасност, Микаел — изрича той.
Доктор Гудуин стои безмълвно до него и оглежда изнуреното тяло на пациента си.
Болният обръща глава и тялото му потръпва в конвулсии. В тръбичката на системата нахлува кръв и достига до торбичката. Младият мъж не спира да трепери и изведнъж започва тихичко да скимти.
— Казвам се Юна Лина — представя се гостът. — Аз съм криминален инспектор и бях един от хората, които се заеха да те търсят, когато ти не се прибра у дома.
Очите на Микаел потрепват и клепачите му лекичко се повдигат. Но в началото като че ли не вижда нищо. Примигва няколко пъти, примижава, накрая поглежда към Юна и прошепва:
— Смяташ, че аз съм жив, така ли?
Нов пристъп на кашлица. След него болният се отпуска назад, едва поемайки си дъх, но не отлепва очи от Юна.
— Къде беше досега, Микаел? — пита инспекторът.
— Не знам. Нищо не знам. Не знам даже къде съм.
— Сега си в болница „Сьодермалм“, Стокхолм — отговаря Юна.
— Вратата заключена ли е? А, заключена ли е?
— Микаел, трябва да знам къде си бил!
— Нищо не разбирам… — прошепва болният.
— Трябва да знам…
— Какво, по дяволите, правиш ти с мен? — внезапно пропищява младият мъж и се разплаква.
— Ще му дам успокоително — казва лекарката и излиза от стаята.
— Вече си в безопасност — повтаря Юна. — Всички тук се опитват да ти помогнат и…
— Не искам! Не искам!
Болният тръсва глава и се опитва да измъкне иглата на системата от вената си.
— Къде беше през цялото това време, Микаел? Къде си живял? Затворен ли беше някъде? Под ключ или…
— Не знам! Не разбирам! — проплаква болният.
— Да, изтощен си и имаш треска — изрича внимателно Юна, — но се налага да положиш усилие да мислиш!
33
Микаел Колер-Фрост измънква почти беззвучно нещо, облизва устни, поглежда въпросително към Юна с огромните си очи и прошепва:
— Не знам. Трудно ми е да мисля. А и няма какво да си спомням. Всичко е просто мрак. Обърквам се. Не мога да различа кое беше преди и как беше в началото. Не мога да мисля! Твърде много пясък има и не мога да се събудя! — Отпуска назад глава и пак затваря очи.
— Каза нещо за началото. За това как е било — изрича Юна. — Можеш ли да се опиташ да…
— Не ме докосвай! — прекъсва го младият мъж. — Не искам да ме докосваш!
— Изобщо не възнамерявах да го правя.
— Не искам… Не искам да…
Подбелва очи и главата му се изкривява под странен ъгъл. После пак затваря очи и целият потреперва.
— Тук няма никаква опасност за теб — прошепва Юна. — Вече си в безопасност!
След известно време тялото на Микаел най-сетне се успокоява. Той се покашля и отваря очи.
— Можеш ли да ми кажеш каквото помниш за онова, което е било в началото? — повтаря с нежен глас Юна.
— Когато бях малък, бяхме скупчени заедно на пода — изрича почти беззвучно болният.
— Значи в началото сте били няколко човека, така ли? — пита Юна и по гърба му пролазват студени тръпки.
— Всички бяха уплашени. Аз плачех за мама и татко, а на пода имаше още една голяма жена и един старец. Двамата седяха на пода зад канапето. Тя се опитваше да ме успокои, но… но аз я чувах как постоянно плаче.
— Какво ти казваше тя? — попита Юна.
— Не помня. Нищо не помня. Може би всичко това е било сън…
— Някакви имена помниш ли?
Микаел отново започва да кашля и поклаща глава.
— Всички просто плачеха и пищяха, а жената с окото непрекъснато питаше за две момчета — изрича накрая с поглед, пренесен в миналото.
— Помниш ли някакви имена?
— Какво?
— Помниш ли имената на…
— Не искам! Не искам да…
— Виж, не искам да те разстройвам, но… — не довършва инспекторът.
— Всички изчезнаха. Всички просто изчезнаха — казва Микаел и гласът му изведнъж става по-силен. — Всички изчезнаха…
Изведнъж рязко заглъхва и оттам нататък следва само неразбираемо ломотене.
Юна повтаря, че всичко ще бъде наред. Микаел го поглежда право в очите, но тялото му се тресе толкова силно, че не е в състояние да каже каквото и да било.
— Тук си в безопасност — продължава гостът. — Аз съм полицейски служител и ще сторя всичко по силите си оттук нататък да не ти се случва нищо лошо!