В този момент в стаята влиза доктор Гудуин, следвана от една сестра. Двете се приближават до пациента и внимателно връщат тръбичката с кислород в носа му. Сестрата вкарва със спринцовка успокоителното през системата, докато нежно обяснява на болния какво прави.
— Сега той има нужда от почивка — обяснява лекарката на криминалния инспектор.
— Но аз трябва да знам какво е видял!
— Толкова ли е спешно? — поглежда го въпросително тя и накланя леко глава.
— Не — признава сконфузено Юна. — Всъщност не толкова.
— В такъв случай елате утре — казва доктор Гудуин. — Защото смятам, че…
Мобилният й телефон звъни и я прекъсва. Тя провежда кратък разговор и излиза бързо от стаята. Юна остава все така до леглото на болния, заслушан в стъпките на лекарката по коридора отвън.
— Микаел — решава все пак да опита за последно, — какво искаше да кажеш с това „жената с окото“? Какво означава това?
— Беше като… беше като голяма черна сълза.
— Кое, зеницата й ли? — втрещява се Юна.
— Да — прошепва Микаел.
Юна се втренчва в младия мъж, лежащ в болничното легло. Усеща как слепоочията му започват да пулсират и как гласът му придобива метален тембър, когато изрича:
— Случайно да се е казвала Ребека?
34
Успокоителното навлиза в кръвта на Микаел и поражда нов порой от сълзи. Постепенно тялото му се отпуска, риданията заглъхват, скоро спират напълно и той потъва в прегръдките на съня.
Юна Лина изпитва странна празнота в душата си, когато напуска стаята на пациента. В коридора спира, поема си дълбоко дъх, вади телефона си и набира един номер. Обажда се на приятеля си професор Нилс Олен, по прякор „Иглата“, който някога беше извършил аутопсиите на телата, открити в гората Лил-Ян.
— Нилс Олен — се чува скоро от другата страна на линията.
— Пред компютъра ли се намираш? — пита без любезности инспекторът.
— Юна Лина, приятно ми е да те чуя! — изрича Иглата с носовия си глас. — Просто си седях пред монитора със затворени очи, наслаждавайки се на топлината му. Представях си, че съм си купил солариум за лице.
— Скъпичка фантазия — промърморва Юна.
— Е, нали знаеш, капка по капка…
— Би ли искал да прегледаш няколко стари досиета? — прекъсва го безцеремонно Юна.
— За това говори с Фрипе. Той ще ти помогне.
— Не и той.
— Но той знае точно толкова, колкото и…
— Става въпрос за Юрек Валтер! — пак го прекъсва Юна.
Следва продължително мълчание. А после Иглата прошепва:
— Казах ти, че не искам никога повече да говоря за това!
— Една от жертвите му се върна!
— Хайде бе!
— Да. Микаел Колер-Фрост. Има легионерска болест, но като че ли ще успее да прескочи трапа.
— Кои досиета по-точно те интересуват? — пита напрегнато Иглата.
— Онзи мъж във варела имаше легионерска болест — пояснява Юна. — Но дали и момчето, което открихме заедно с него, е имало същото заболяване?
— Защо толкова те интересува?
— Ако има някаква връзка, бихме могли да съставим списък на местата с тази бактерия. Оттам нататък…
Този път е ред на Иглата да го прекъсне.
— Наясно ли си, че тези места са милиони? — пита.
— Колкото — толкова.
— Юна, добре е още отсега да си дадеш сметка, че дори и в някой от старите доклади да се споменава за бактерията „Легионела“, това не означава, че Микаел е една от жертвите на Юрек Валтер!
— Значи си открил такава бактерия, така ли? — застава нащрек инспекторът.
— Да, открих антитела срещу тази бактерия в кръвта на момчето. Очевидно е страдал от Понтиак треска — по-леката форма на това заболяване — отговаря с въздишка Нилс Олен. — Знам колко много искаш да се окажеш прав, Юна, но нито едно от нещата, които каза, не е достатъчно, за да…
— Микаел Колер-Фрост казва, че е видял там Ребека — прекъсва го Юна.
— Ребека Мендел? — възкликва Иглата.
— Да. Били са държани в плен заедно — потвърждава инспекторът.
Настъпва ново продължително мълчание. А после:
— Значи… значи си бил прав за абсолютно всичко, Юна — промърморва Иглата. — Нямаш представа какво облекчение е за мен да чуя това! — Преглъща шумно и прошепва, че в крайна сметка са постъпили правилно.