Тайно от тях Рейдар беше наел частна детективска агенция, за да разследват всички възможни следи, най-вече хората, свързани по един или друг начин с децата — всички техни учители, треньори по футбол, съседи, пощальони, шофьори на автобуси, градинари, продавачи, сервитьори по кафенетата и въобще всеки, с когото синът му и дъщеря му може да са контактували по интернет или по телефона. Бяха проверени дори родителите на съучениците им, както и роднините на самия баща.
Така години, след като полицията беше прекратила разследването и след като всеки, свързан дори мимоходом с децата му, бе проверен, Рейдар Фрост бе започнал да осъзнава, че това е краят. И въпреки това още години наред беше продължил да се разхожда по брега, с надеждата водата да изхвърли телата на сина му и дъщеря му на брега.
Рейдар Фрост и жената полицай се отдръпват, за да пропуснат количка с възрастна жена в асансьора. Влизат в отделението и нахлузват върху обувките си бледосини найлонови калцуни.
Рейдар се олюлява за миг и се подпира на стената. Вече няколко пъти се е питал дали не сънува и сега прави опит да се концентрира.
Минават покрай сестри в бели престилки.
Той чува типичните болнични шумове около себе си, но вътре в него няма нищо друго, освен безбрежна тишина.
В другия край на коридора, вдясно, се намира стая номер 4. Рейдар се спъва в количка с храна и купчина пластмасови чашки се разпиляват по пода.
Като че ли стои встрани и се наблюдава. Като че ли не е самият той, когато влиза в стаята и зърва лежащия на болничното легло млад мъж със системата, прикрепена към свивката на ръката му и тръбичката за кислород в носа. На стойката до него виси торбичка физиологичен разтвор, белият монитор, свързан с левия показалец на болния, отчита ритмите на сърцето му.
Рейдар се заковава на място и усеща, че губи контрол над себе си. Реалността се завръща с оглушителен порой от емоции.
— Микаел — изрича тихо той.
Младият мъж отваря очи и Рейдар веднага забелязва колко много прилича неговото момче на майка си. Поставя ръка на бузата му. Устните му треперят толкова силно, че едва успява да изрече през сълзи:
— Къде беше толкова време?
— Тате… — прошепва Микаел.
Лицето му е стряскащо бледо, очите му са уморени. Изминали са тринайсет години и детското лице, което Рейдар е запечатал в паметта си, се е превърнало в мъжко лице. Но болезнено, измъчено слабо…
— Сега вече мога пак да бъда щастлив — отронва тихо Рейдар и започва да гали с обич главата на сина си.
38
Диса най-сетне се е завърнала в Стокхолм от археологическата експедиция в Северна Швеция. Чака го в неговия апартамент, намиращ се на последния етаж на улица „Валин“ №31.
Юна крачи към вкъщи, след като се е отбил да купи малко калкан, който смята да изпържи и да сервира със сос ремулад.
Уличните лампи изглеждат като фенери сред мъгла. Докато минава по улица „Камакар“, инспекторът долавя пред себе си раздразнени гласове. Тази част на града е доста мрачна. Редиците паркирани коли от двете страни хвърлят дебели сенки. Безрадостни постройки, изпъстрени със стичащи се влажни следи от разтопен сняг.
— Искам си парите! — провиква се груб глас.
В далечината, близо до стъпалата „Дала“, се виждат две фигури. Движат се бавно покрай перилата. Юна се насочва към тях.
Двамата мъже дишат тежко и се гледат на кръв — приведени, бесни, пияни. Единият е облечен с карирано яке и с кожена шапка на главата. В ръката си държи малък блестящ нож.
— Копеле мръсно! — просъсква дрезгаво. — Шибано, долно…
Другият мъж е с голяма брада. Единият ръкав на черното му палто е раздран на рамото. Размахва пред себе си празна бутилка от вино.
— Искам си всички пари заедно с лихвите! — ръмжи той.
— Махай се от очите ми! — отвръща грубо другият и плюе кървава храчка в снега.
Едра жена в средата на шейсетте се е облегнала на синия сандък с морска сол, приготвен за стълбите. Върхът на цигарата й проблясва и осветява подпухналото й лице.
Мъжът с бутилката отстъпва под заснежените клони на голямо дърво. Другият настъпва към него и размахва във въздуха хладното си оръжие. Острието му проблясва. Брадатият продължава да върви назад и да заплашва с празната си бутилка. Внезапно удря с нея нападателя си по главата. Бутилката се счупва и около кожената шапка се разлитат парченца зелено стъкло. Юна усеща как ръката го засърбява за пистолета му, макар да знае, че оръжието му е прибрано в сейфа у дома.