Рейдар става да й помогне и задържа тръбичката далече от стойката, за да не й се пречка. После я изпраща до вратата и казва:
— Бих искал да говоря с лекуващия лекар, ако може!
В този момент Микаел въздъхва и промърморва нещо под нос. Рейдар млъква и се обръща. Юна се привежда над младия човек и се опитва да чуе думите му.
43
Дишането на Микаел се ускорява. Върти неспокойно глава. Устните му помръдват. Накрая отваря очи и се вторачва в Юна с изражението на преследван от призраци човек.
— Трябва да ми помогнете! Не мога да продължавам да лежа тук! — започва да нарежда. — Не издържам повече, не издържам повече! Сестра ми ме чака! Усещам я! Усещам как…
Рейдар се втурва към леглото, грабва ръката на сина си и я опира в бузата си.
— Микаел, разбирам те… — прошепва и тежко преглъща.
— Тате…
— Да, знам, Микаел. И аз постоянно мисля за нея!
— Тате! — провиква се с болка в гласа болният. — Не мога, не мога… Аз…
— Успокой се, моля те! — промърморва Рейдар.
— Тя е жива! Фелисия е жива! — крещи Микаел. — Не мога да лежа тук! Трябва да…
Прекъсва го силна, раздираща кашлица. Рейдар повдига главата му и я задържа, опитвайки се да облекчи дишането му. Продължава да нарежда успокоителни думи, но в очите на Микаел се чете неподправена паника. Накрая се отпуска назад във възглавницата си и по бузите му рукват сълзи.
— Какво искаше да кажеш за Фелисия? — пита тихо баща му.
— Не искам! Не мога просто да лежа тук и…
— Микаел! — прекъсва го Рейдар. — Налага се да бъдеш по-ясен, момчето ми!
— Не издържам повече…
— Каза, че Фелисия е жива — продължава предпазливо бащата. — Защо го каза?
— Оставих я. Оставих я там — ридае Микаел. — Избягах и я оставих там!
— Да не би да твърдиш, че Фелисия е още жива? — пита Рейдар за трети път.
— Да, тате — промърморва Микаел.
— Боже Господи! — простенва бащата и започва да гали главата на сина си. — Боже Господи!
Нов пристъп на кашлица, още по-яростен отпреди. Тръбичката се напълва с кървав облак. Микаел се опитва да си поеме дъх, пак започва да кашля и накрая се отпуска безсилно назад.
— През цялото време бяхме заедно, тате. В мрака, на пода. Но аз я оставих — простенва той.
И после млъква, като че ли тези думи са изцедили и последната му капчица сила. Погледът му е неразгадаем.
— Трябва да ни кажеш… — започва Рейдар, млъква, после си поема дълбоко дъх и продължава: — Микаел, знаеш, че трябва да ни кажеш къде е тя, за да отидем да я намерим!
— Тя е още там! Фелисия е още там — прошепва Микаел. — Още там е. Усещам я. Уплашена е.
— Микаел! — настоява Рейдар.
— Уплашена е, защото е съвсем сама. Нощем винаги се буди с плач и млъква само тогава, когато се увери, че съм до нея.
Рейдар усеща някакво странно стягане в гърдите. Под мишниците му избиват огромни петна пот.
44
Една-единствена мисъл се загнездва в съзнанието на Рейдар, докато слуша сина си — длъжен е да намери Фелисия! Тя не трябва да бъде оставяна повече сама!
Приближава се към прозореца и се вторачва в гледката, която се разкрива от него. Далече под тях върху голите клони на розовите храсти са накацали врабчета. Снегът около уличната лампа е маркиран от кучета. Под пейката на автобусната спирка лежи изпусната ръкавица.
Някъде далече зад него чува как Юна Лина задава въпроси на Микаел. Дълбокият, плътен глас на инспектора се слива с тежките удари на сърцето на Рейдар.
Човек осъзнава грешките си едва от разстоянието на времето, но някои от тях са толкова болезнени, че трудно свиква да живее с тях. Рейдар отлично знае, че е бил несправедлив баща. Не че бе имал намерение да бъде такъв — просто нещата се бяха развили така. Хората вечно твърдят, че обичат еднакво всичките си деца. Но почти винаги се отнасят към тях по различен начин.
Неговият любимец беше Микаел.
Фелисия винаги го дразнеше с нещо, а веднъж го беше ядосала толкова, че той я беше подплашил. Сега всичко това му изглежда напълно неразбираемо. Как е могъл да бъде такъв? Та тогава тя беше дете, а той — зрял човек!
„Не трябваше изобщо да й крещя!“ — мисли си сега той, загледан в черните надвиснали облаци в небето. Под лявата му подмишница се появява остра болка.