— Микаел, трябва да ми помогнеш да я открия! — изрича още със сядането Рейдар.
— Какво стана, тате? — пита синът му.
— Нищо особено — отговаря Рейдар, като се старае да се усмихва. — Докторите твърдят, че имало някакъв проблем с артериите ми, но аз не им вярвам. Както и да е. Сега това няма никакво значение. Най-важното е да намерим Фелисия!
— Тя беше убедена, че няма да ти пука за нея. Аз й казвах, че това не е вярно, но тя беше сигурна, че ще търсиш единствено мен!
Рейдар се вцепенява. Разбира много добре какво иска да каже Микаел, защото изобщо не е забравил какво се беше случило през онзи последен ден. Синът му поставя костеливата си ръка в неговата и очите им отново се срещат.
— Идвал си откъм Сьодертеле, както разбрах — започва пак Рейдар. — Оттам ли трябва да започна да търся? Там някъде ли трябва да е тя?
— Не знам — отговаря Микаел.
— Ама все нещо трябва да помниш, нали? — не се предава бащата.
— Не помня. Съжалявам — промърморва болният. — А и няма нищо за помнене.
Юна се е подпрял на долния край на леглото. Очите на Микаел са полуотворени. Ръката му стиска здраво ръката на баща му.
— Преди малко ми каза, че ти и Фелисия сте били заедно. На пода, в мрака — намесва се той.
— Да — прошепва младият мъж.
— Колко време прекарахте само двамата? Кога изчезнаха другите?
— Не знам — отговаря Микаел. — Не мога да преценя. Там времето не работи по обичайния начин.
— Тогава ни опиши стаята! — настоява инспекторът.
Микаел го поглежда с измъчено изражение, но все пак казва:
— Никога не съм виждал стаята. Освен в началото, когато бях малък… имаше една ярка светлина, която понякога включваха, и тогава можехме да се виждаме. Но не помня как изглеждаше стаята. Бях твърде уплашен.
— Какво помниш тогава?
— Тъмнината. Нямаше почти нищо друго освен тъмнина.
— Но трябва да е имало под, нали така?
— Да — прошепва Микаел.
— Хайде, разкажи ни — подканва го внимателно баща му.
Микаел извръща поглед от двамата мъже. Втренчва се невиждащо някъде пред себе си и започва да разказва за стаята, в която е прекарал близо тринайсет години от живота си.
— Подът… Беше твърд и студен. Около пет метра в едната страна, три метра в другата. И стените бяха от чист бетон. При удар не кънтяха.
47
Рейдар стисва лекичко ръката на сина си, който затваря очи и се оставя да бъде воден от спомените и образите в съзнанието си.
— Има един диван. И дюшек, който махаме от канала, когато искаме да използваме кранчето — започва. После преглъща болезнено.
— Кранчето значи — повтаря Юна.
— И вратата… Направена е от желязо или стомана. Никога не се отваря. Никога не съм я виждал отворена. Отвътре няма ключалка. Няма и брава… А до вратата има дупка в стената. Там се появява кофата с храна. Дупката е малка, но ако пъхнеш в нея ръка и се протегнеш, можеш да напипаш с върховете на пръстите си метален капак.
Рейдар започва тихичко да ридае, докато слуша кошмарния разказ на сина си.
— Опитваме се да пестим храната — продължава Микаел така, сякаш още е там. — Но понякога тя свършва. Понякога минава толкова дълго време без храна, че ние просто си лежим и чакаме да чуем звука на металния капак, а когато накрая получим нещо, ни прилошава от него и започваме да повръщаме… и понякога в кранчето няма вода… Ожадняваме много, а каналът започва да вони…
— За каква храна става въпрос? — намесва се Юна.
— Огризки. Основно отпадъци. Парченца от кренвирши, картофи, моркови, лук. И макарони.
— Човекът, който ви носеше тази храна… Поне веднъж не каза ли нещо?
— В началото, когато чувахме капака да се отваря, започвахме да пищим за помощ, но тогава капакът се затръшваше обратно и ние оставахме без храна. После се опитахме да говорим с онзи, който го отваряше, ала никога не получихме отговор. Иначе слушахме… Чувахме дишане, тътрене на обувки по бетонния под… Винаги едни и същи обувки.
Юна поглежда към телефона си, за да се увери, че устройството продължава да записва всичко. Пълната изолация, на която са били подложени братът и сестрата и за която слуша в момента, надскача и най-големите му кошмари.
Но знае, че трябва да продължи да пита.
— Казваш, че сте го чували да се движи — казва. — А нещо друго отвън чувахте ли?