— Какво имаш предвид?
— Птици, лаене на кучета, коли, влакове, гласове, самолети, телевизия, смехове, крясъци, сирени… Такива неща.
— Само мирис на пясък — отговаря Микаел.
Небето от другата страна на болничния прозорец е почерняло. По стъклото бие градушка.
— Какво правехте, когато бяхте будни? — пита Юна.
— Нищо. Е, докато бяхме малки, аз успях да измъкна един хлабав винт от долната част на дивана. Използвахме го, за да пробием дупка в стената. По някое време винтът толкова се нагорещяваше, че започваше да гори пръстите ни, ама продължавахме. Мина цяла вечност. В началото нямаше нищо друго освен цимент, но след около пет сантиметра навътре в стената попаднахме на нещо като метална решетка. Продължихме през един от отворите в нея и малко по-нататък попаднахме на друга метална решетка. Беше невъзможно… Беше невъзможно да се избяга от тази капсула.
— Защо наричаш стаята „капсула“?
Микаел се усмихва, обаче с усмивка на болезнено самотен човек.
— Фелисия го измисли. Представяше си, че се намираме в Космоса, на важна мисия… Това беше само в началото, разбира се, а после аз продължих да възприемам стаята като капсула.
Рейдар повдига трепереща ръка към устата си. Все по-трудно му е да сдържа чувствата си.
— Казваш, че е невъзможно да се избяга. И въпреки това ти си го направил! — изтъква Юна.
48
Карлос Елиасон, началник на Отдела за криминални разследвания към Националната полиция, току-що е излязъл от среща в сградата на Кметството. Крачи под сипещия се сняг и разговаря по телефона със съпругата си. Точно в този момент щабът на полицията изглежда като летен дворец насред зимен пейзаж. Ръката му, която държи телефона, е толкова замръзнала, че пръстите вече го болят.
— Ще се наложи да разгърна множество полицейски ресурси — казва в телефона.
— Сигурен ли си, че Микаел ще се оправи?
— Физически — да. Категорично.
В този момент стига до тротоара и тръсва снега от обувките си.
— Прекрасно — промърморва съпругата му.
Карлос я чува как въздъхва, докато присяда на близкия стол.
— Но не мога да им кажа за последния ми разговор с майката на Микаел — добавя след кратка пауза. — Просто не мога. Съгласна ли си с мен?
— Напълно — отговаря тя.
— Ами ако моята информация се окаже ключова за хода на разследването? — пита той.
— Въпреки това! — натъртва сериозно тя.
Карлос продължава да върви по улица „Кунгсхолмс“ и я чува как му казва, че трябва да затваря телефона.
— До довечера — добавя съпругата му тихо.
С течение на годините щабът на Националната полиция се е сдобивал с пристройка след пристройка. Днес различните му части са отражение на промените в архитектурната мода. Най-новата е край парка Кроноберг. Именно в нея се намира и Отделът за криминални разследвания.
Карлос Елиасон минава през две различни охранителни зони, прекосява покрития вътрешен двор и взема асансьора до осмия етаж. Докато съблича палтото си и крачи покрай редицата затворени врати, по лицето му се чете огромна тревога. Закачената на таблото изрезка от вестник потрепва от мощната въздушна струя на движението му. Изрезката си седи там още от вечерта, когато хорът на полицията отпадна от шоуто „Швеция търси таланти“.
В заседателната зала вече го очакват петима други полицаи. Върху чамовата маса са поставени бутилки минерална вода и чаши. Жълтите завеси на ниските прозорци са дръпнати и през тях се виждат покритите със сняг върхове на дърветата отвън. Полицаите до един се стараят да изглеждат весели и оптимистично настроени, но е ясно, че под тези маски мислите им са взели доста по-мрачен обрат. Заседанието, свикано от инспектор Юна Лина, трябва да започне само след две минути. Бени Рубин е събул обувките си и тъкмо казва на Магдалена Ронандер какво мисли за новите оценки на сигурността.
Карлос стисва ръката на Натан Полок — експерт, член на Националната комисия за разследване на убийства. Както обикновено Натан е облечен с тъмносиво яке, а дългата му посребрена коса е вързана на конска опашка. До него е Аня Ларшон в сребриста блуза и с бледосиня пола.
— Тъкмо Аня се опитва да ни модернизира — отбелязва с усмивка Натан. — От нас се очаква да се научим да използваме ноутбук програмата на „Аналист“. За съжаление обаче ние сме твърде стари за това.