— Пясъчния човек е германската версия на английския Уили Уинки. Или на Сънчо — продължава Юна. — Всяка вечер преди молитвите майката е разказвала на децата си по още нещо за него. Постепенно смесила тази легенда от родината си с множество свои измислици, като добавила и фрагменти от Хофмановите разкази — за продавача на барометри и механичното момиче Олимпия. При отвличането им Микаел и Фелисия са били съответно на десет и осем години, затова съвсем логично за тях заключили, че са грабнати от Пясъчния човек.
Мъжете и жените, насъбрали се около масата, наблюдават с нетърпение как Аня Ларшон подготвя за пускане записа, направен от Юна Лина. По лицата им се чете мрачна тържественост. Предстои им за първи път да чуят разказа на жертва на Юрек Валтер, измъкнала се от неговия кошмар.
— С други думи, не можем да идентифицираме съучастника — завършва доклада си Юна Лина. — Което ни оставя само местоположението. Ако разказът на Микаел успее да ни заведе дотам…
50
Докато слушат записа, Натан Полок си води бележки, а Магдалена Ронандер печата усърдно на лаптопа си.
Във високоговорителите се чува особено съскане, което подсилва някои звуци, примерно шумоленето на хартия, а други напълно потиска. От време на време се чува риданието на Рейдар Фрост.
— Казваш, че е невъзможно да се избяга — чуват гласа на Юна. — И въпреки това ти си го направил!
— Наистина е невъзможно. Но не беше както казваш ти — отговаря Микаел Колер-Фрост.
— А как беше?
— Пясъчния човек издуха към нас своя пясък, а когато се събудих, осъзнах, че вече не се намирам в капсулата — отговаря Микаел. — Цареше пълен мрак, но аз веднага усетих, че стаята е някак си различна и че Фелисия не е до мен. Тръгнах с опипване по стената, докато не се озовах до врата с брава. Отворих я и се озовах в коридор. Не мисля, че тогава си давах сметка, че бягам — просто знаех, че трябва да продължа напред. Стигнах до заключена врата и си помислих, че съм попаднал в капан и че Пясъчния човек всеки момент ще се появи и ще ме сграбчи… Паникьосах се и счупих стъклото с ръка, а после се пресегнах отвън и отключих. Побягнах през склад, пълен с кашони и торби цимент, а после забелязах, че стената вдясно е просто голям дебел найлон, опънат и закрепен в четирите ъгъла. Беше ми много трудно да дишам и усещах, че пръстите ми кървят, докато се опитвам да скъсам найлона. Знаех, че съм се порязал на стъклото на онази врата, но не ми пукаше. Просто продължавах да вървя напред по огромния бетонен под. Тази стая не беше завършена и аз крачех напред, докато не се озовах върху дебел сняг. Навън все още не се беше смрачило напълно. Видях, че светът наистина съществува. Защото преди… ами преди си мислех, че е бил само сън, но сега всичко изглеждаше естествено — въздухът, пейзажът наоколо… Хукнах покрай някакъв багер със синя звезда на него и навлязох в гора, едва тогава започнах да осъзнавам, че съм свободен. Тичах между дървета и храсталаци, и целият се покрих със сняг. Но нито за миг не погледнах назад — просто продължих да вървя напред, през някакво поле и после горичка, и… изведнъж спрях. В бедрото ми се беше забил счупен клон. Бях приклещен на място, изобщо не можех да помръдна. Виждах как кръвта ми шурти върху снега и кракът започна много да ме боли. Опитах се да се освободя, но не успях. Помислих си, че ще успея да счупя клона, ама не можах да го сторя — бях твърде слаб за това. Затова просто се заковах на място и зачаках. Стори ми се, че вече чувам порцелановите пръсти на Пясъчния човек как звънтят и приближават към мен… Обърнах се назад, за да проверя, и тогава се подхлъзнах, и клонът излезе от бедрото ми. Нямам представа дали след това съм загубил съзнание… Помня само, че бях още по-безсилен и отпреди, но все пак се изправих на крака и тръгнах нагоре по някакъв склон. Едва кретах и от време на време си казвах, че няма да мога да продължа. После започнах да пълзя на четири крака и изведнъж се озовах на някаква железопътна линия. Нямам представа колко вървях по нея. Замръзвах, но продължавах напред. Понякога зървах в далечината и къщи, но бях толкова изтощен, че предпочитах да се придържам към железопътната линия… Снегът валеше все по-силно и премина в снежна виелица, но аз пълзях като че ли в някакъв транс… Нито за миг не ми хрумна да спра. Исках просто да се отдалеча колкото е възможно повече…
51
Разказът на Микаел приключва и в залата се възцарява гробовна тишина. Началник Карлос Елиасон дъвче нокътя на палеца си. Накрая се изправя бавно и изрича: