Изкачва стъпалата към апартамента и отключва вратата с ключа, даден й от Стефан. До ушите й достигат звуците на пианото. Влиза, вижда Стефан да свири и спира. Синята му риза е разкопчана. До него има бутилка бира, в стаята мирише на цигари.
— Извинявай, че вчера избягах, без да ти се обадя — изрича тя след кратка пауза.
Той продължава да свири. Нежно. Вдъхновено.
— Може ли да поговорим? — пробва пак тя.
Лицето на Стефан е извърнато, но тя безпроблемно го чува да изрича:
— Точно сега не искам да водя подобен разговор.
— Виж какво, съжалявам! — повтаря тя. — Но ти…
— Свиря! — прекъсва я той.
— Трябва да поговорим за случилото се!
— Върви си! — чува внезапно тя.
Той се е изправил и я гледа в очите.
Сага го сръгва в гърдите — толкова силно, че той се залюлява и събаря пейката пред пианото. Но остава все така втренчен в нея, отпуснал ръце, гледащ я право в очите.
— Не се получава — промълвява той тихо.
После вдига пейката, поставя я на място и оправя партитурите си.
— Преиграваш! — изръмжава тя.
— Не искам да те разстройвам — изрича той с безразличие, което превръща гнева й в грозно предчувствие.
— Какво искаш да кажеш?
— Просто не се получава. Непрекъснато се караме. Не можем да бъдем заедно! Не… — И млъква.
Сага усеща, че започва да й прилошава.
— Защо? Защото снощи исках да бъдем само двамата ли? — смотолевя.
Стефан вдига очи към нея и казва:
— Ти си най-красивата жена, която някога съм виждал, ти си умна и забавна и аз би трябвало да бъда най-щастливият мъж на тази земя. Сигурно ще съжалявам за това свое решение до края на живота си, но сега ти казвам: не можем да бъдем заедно!
— Нищо не разбирам… — прошепва тя. — Защото се ядосах ли? Защото те прекъснах, докато свиреше?
— Не, просто аз…
Отпуска се обратно на пейката пред пианото и поклаща глава.
— Стефан, аз мога да се променя! — казва тя, поглежда го внимателно и бавно добавя: — Но вече е твърде късно, нали?
Той кимва.
Тя се обръща и излиза от стаята. Вече в коридора, грабва първия й попаднал стол и го мята към огледалото. Треските от старото дърво се разлитат във всички посоки, падат на пода и се разтрошават на още по-дребни парченца. Сага дръпва рязко входната врата и хуква надолу по стълбите, право към ярката синкава светлина на зимата.
61
Сага бяга по тротоара, между сградите и високите купчини сняг върху бордюра. Вдишва ледения въздух толкова дълбоко, че дробовете я заболяват. Пресича, хуква през площад „Мария“ и спира чак в другия край на улица „Хорнс“. Грабва малко сняг от покрива на близката кола, притиска го до парещите си очи, а после продължава да тича. И така чак до дома.
Ръцете й треперят, когато отваря вратата на апартамента си. Прекрачва в антрето и изскимтява като ранено животно, когато затваря вратата зад гърба си. Пуска ключовете на пода, изхлузва обувките си и се насочва право към спалнята.
Грабва телефона и без да сяда, набира познатия номер. След шест иззвънявания се включва гласовата поща на Стефан. Тя изобщо не чака да чуе съобщението му, а с все сили мята телефона към стената.
Все така с връхната си дреха, Сага се отпуска върху двойното легло и се свива в ембрионална поза. Подсъзнателно е наясно защо се чувства по такъв начин. Защото, когато беше малка, една сутрин се беше събудила в обятията на мъртвата си майка.
Сага Бауер вече не помни точно на колко години е била, когато майка й се беше разболяла. Но съвсем ясно помни, че когато беше на пет, й казаха, че майка й има опасен мозъчен тумор. Болестта промени майка й по стотици ужасяващи начини. Отровените клетки на мозъка й я правеха все по-дистанцирана и все по-раздразнителна.
Баща й почти не се вясваше вкъщи. Днес тя избягва да си спомня как тогава той ги беше изоставил. Като вече зрял човек се старае да си повтаря, че баща й е бил като всички останали, просто човек — със своите слабости и недостатъци. Често си напява това като мантра, ала то ни най-малко не уталожва натрупалия се в нея гняв. И до днес за нея остава непонятно как тогава той беше избягал и бе прехвърлил товара по грижите за болната си съпруга на невръстната си дъщеря. Сага не иска да мисли за това и никога не говори за него. Защото помисли ли си, отново побеснява.