В нощта, когато болестта най-сетне надви майка й, болната беше толкова изтощена и безсилна, че имаше нужда от помощ дори при вземането на хапчетата. Сага й ги даваше едно по едно в устата и непрекъснато тичаше да налива още и още вода в чашата.
— Не мога повече… — прошепна по едно време майка й.
— Но трябва! — отсече малката Сага.
— Просто се обади на татко си и му кажи, че имам нужда от него!
Момиченцето веднага изпълни заръката на майка си и съобщи по телефона на баща си, че вече трябва да се прибере.
— Мама знае, че не мога да го направя — отговори той.
По-късно същата вечер майка й продължи да вехне. Не хапна нищичко, само си глътна лекарствата. И се разкрещя на дъщеря си, когато събори шишенцето с таблетките върху килима. Болките на майка й ставаха все по-непоносими и Сага даваше всичко от себе си, за да я успокои.
Майка й отново я помоли да звънне на баща си и да му съобщи, че до следващата сутрин ще е умряла.
Сага се разплака и извика, че майка й не може да умре и че тя не иска да живее, ако майка й умре. Сълзите се стичаха като порой от очите й и влизаха в устата й. Сага седна на пода и се заслуша в звука на собствения си плач и в телефонния секретар на баща си.
Когато майка й накрая заспа, Сага изгаси малката нощна лампа и постоя за малко, загледана в лицето на любимото си същество. Устните на болната блестяха, дишането й беше изключително тежко. Накрая, когато усети, че умората я поваля, момиченцето се сви в топлите прегръдки на мама и заспа. Спа непробудно цяла нощ, докато накрая, рано на другата сутрин, не се събуди замръзнала.
Сага става от леглото, съблича палтото си и го оставя да се свлече на пода. После грабва ножиците от кухнята, отива в банята и се вглежда в отражението си в огледалото над мивката. Не вижда никаква принцеса от вълшебните приказки, на каквато всички уж я оприличават.
„Може би аз наистина съм единственият човек на света, който може да спаси Фелисия“ — казва си тя, загледана сурово в собственото си отражение.
62
Свикана е спешна среща в изключително тесен кръг. Преди не повече от два часа Сага се е обадила на шефа си, за да му съобщи, че е размислила и че приема задачата.
И сега Карлос Елиасон, Вернер Санден, Натан Полок и Юна Лина са се събрали в апартамент на последния етаж на улица „Танто“ №71, с изглед към дъговидната арка на железопътния мост.
Апартаментът е обзаведен в съвременен стил с бяла мебелировка и вградено осветление. Върху голямата маса в трапезарията са подредени чинии със сандвичи от близкия ресторант.
— Не забравяйте, че аз съм този, който е отговорен за Сага — тъкмо казва Вернер Санден. — И в качеството си на такъв държа да внедря свой човек и в персонала на отделението! Някой, който да седи в контролната зала и да наблюдава всяко движение на онзи мръсник!
— Юрек ще разбере — отвръща Юна Лина. — Нито за миг не го подценявайте! Ще разбере и веднага ще схване връзката с новия пациент и…
— Ще поема този риск! — прекъсва го грубо началникът на сигурността.
— В такъв случай и Сага, и Фелисия ще умрат!
Карлос тъкмо се кани да се намеси в този разговор, когато в апартамента се появява Сага Бауер. Вернер се втренчва в нея с почти уплашено изражение. Натан Полок се отпуска бавно на близкия стол и тъжно въздъхва.
Сага е отрязала разкошната си дълга коса и е обръснала главата си. Върху скалпа й се забелязват няколко белега от порязване. Бялата й красива глава е пропорционална и елегантна, с малки уши и лебедова шия. Очите й са подпухнали от плач.
Юна Лина се приближава веднага към нея и я прегръща крепко. Тя отвръща на прегръдката му, като притиска за миг лице в силните му гърди, и се вслушва в ударите на сърцето му.
— Не си длъжна да го правиш — прошепва той над главата й.
— Искам да спася момичето — отвръща тихо тя.
Остава притисната до него още няколко секунди, след което се насочва към масата.
— Мисля, че познаваш всички в тази стая — промърморва Вернер, докато й придърпва стол да седне.
— Да — кимва тя.
Пуска тъмнозелената си канадка на пода и сяда. Облечена е по обичайния си начин — черни дънки и суитчър с цип от боксовата зала.
— Ако наистина си готова да минеш под прикритие в отделението на Юрек Валтер, трябва да действаме веднага! — изрича с блеснали очи Карлос Елиасон, неспособен да скрие ентусиазма си.