— Значи да не губим време! — отбелязва Натан Полок.
— Но Сага иска да знае в какво се състои мисията й! — напомня им Юна.
— Да, моля! — кимва тя. — Твърде трудно ми е да… Искам да кажа… как да имам мнение за нещата, които обсъждате, когато дори не знам какво се очаква от мен!
— Все още можем да отменим операцията — подхвърля Вернер.
— Не, нямам предвид това. Наясно съм, че ще трябва сама да се грижа за себе си — отвръща Сага.
— Още през първия ден от престоя ти там трябва да поставиш в дневната стая миниатюрен микрофон с предавател — казва Вернер.
— Звучи доста рисковано.
— Няма никакъв начин ние да го направим вместо теб — намесва се Юна. — Както и да го организираме, ако ще с фалшив ремонт на вентилационната система или нещо от този род, пак ще бъде подозрително в комбинация с пристигането на нови пациенти!
— И тогава всичко ще приключи за ден — промърморва Сага.
— Всички охранителни камери в бункера са свързани към отделна контролна зала, в която ни е напълно невъзможно да проникнем — пояснява Натан Полок.
— Да не би да искате да кажете, че нашите хора не могат да…
— Сага, това там не е безжична компютърна мрежа! Представлява затворена система от кабели, вградени в бетонни стени! Във времевата рамка, с която разполагаме, няма как да си осигурим достъп до нея!
— Разбирам — кимва бавно тя.
— Налага се да го накараш да говори — казва Полок и й подава миниатюрна пластмасова кутийка. Вътре е микрофонът.
— Да го внеса тайно, така ли?
— Няма как. Ще ти бъдат претърсени всички телесни отвърстия — промърморва Вернер и се покашля.
— Трябва да го погълнеш, а после да го повърнеш, преди да е стигнал до дванадесетопръстника ти, и ако е необходимо, пак да го погълнеш — пояснява делово Натан Полок.
— Но никога не го оставяй в тялото си за повече от четири часа — допълва Вернер Санден.
— И продължавам да го правя, докато не разполагам с удобна възможност да го поставя в общата стая — завършва Сага и кимва.
— Ще позиционираме наблизо постоянен екип в микробус, който ще слуша всички разговори в реално време — пояснява Полок.
— Ясно. Това го схванах — махва с ръка Сага. — Обаче как онази присъда от Районния съд, всичките ви психиатрични оценки и…
— Имаме нужда от тях, защото…
— Нека довърша, моля! — прекъсва го тя. — Ще разполагам с подходящата самоличност, ще бъда на правилното място и ще сложа подслушвателното устройство, но…
Млъква, плъзва стоманения си поглед към всеки един от четиримата мъже в стаята и накрая отсича:
— Но от къде на къде Юрек Валтер ще сподели с мен каквото и да било, а?!
64
Натан се изправя, Карлос се хваща за главата, Вернер започва да си играе безцелно с мобилния си телефон.
— Все така не разбирам защо смятате, че Юрек Валтер ще говори с мен! — настоява да знае тя.
— Само допускаме — отговаря съвсем искрено от името на всички Юна.
— В отделението има само три отделни строго охранявани стаи. Ето защо могат лесно да бъдат наблюдавани. Всички те се отварят към една обща дневна стая, в която има кростренажор и телевизор, скрит зад армирано стъкло — обажда се Вернер. — Юрек лежи там вече тринайсет години, затова нямам никаква представа колко често се използва тази обща стая.
Натан Полок избутва напред плана на психиатричното отделение и посочва разположението на стаята на Юрек и на съседната дневна стая.
— Може и да нямаме късмет и персоналът там да не позволи на пациентите да се срещат в общата стая — признава Карлос Елиасон. — За съжаление, ако стане така, не бихме могли да сторим нищо, за да променим това.
— А както вече подчертахме, прекалено опасно е да въвличаме в тази задача болничния персонал — допълва Юна.
— Разбирам — кимва Сага. — Но аз исках да кажа, че нямам ни най-малка шибана представа как да заговоря Юрек, ако наистина се срещна с него!
— Ще поискаш да ти бъде уредена среща с представител на Административния съд за извършване на нова психиатрична оценка на риска! — отговаря Карлос.
— Защо?