— Не мисля, че ще има нужда от по-голяма доза — отбелязва Андерш и колкото и да иска да се усмихне, нещо не му се удава.
— Всичко зависи обикновено от това колко се стресират от претърсването — казва Лейф. — Старая се да си напомням, че работата ми е да помагам на хора, които се намират в труден момент от живота си, дори и да не искат моята помощ.
Охранителят от другата страна на бронираното стъкло получава съобщение, че пациентът е на път към тях. Из бункера се разнася метален звън, след него — сподавен вик.
— А това е едва вторият пациент — промърморва Андерш. — Няма да разберем в какво сме се забъркали, докато не се съберат и тримата.
— Всичко ще бъде наред, докторе! — успокоява го Лейф Раяма.
На мониторите за наблюдение се вижда стълбата, по която слизат двама охранители и придържат здраво пациент, който не може да върви на собствен ход. Пациентът е пълен мъж с руси мустаци и очила, смъкнали се на тънкия му нос. Очите му са затворени, по лицето му се стичат реки от пот.
Андерш и Лейф се споглеждат. Чуват несвързаните брътвежи на пациента — различават единствено нещо за мъртви роби и че той се е подмокрил.
— Затънал съм в пикня чак до колене и…
— Стой мирно! — заповядват му охранителите и го поставят легнал на пода.
— Ох, боли! — изскимтява той.
Охранителят зад бронираното стъкло приема документите за трансфер от старши офицера по прехвърлянето.
Пациентът лежи на пода със затворени очи и диша тежко. Андерш прошепва на Лейф, че очевидно няма да се наложи да му бият приготвената инжекция „Стесолид“, а после плъзва картата си през четеца на електронно заключващата се врата.
76
Юрек Валтер крачи с умерено темпо на кростренажора. Лицето му е извърнато настрани от камерата.
Андерш Рьон и началникът на охраната Свен Хофман се намират в контролната зала и го наблюдават на мониторите.
— Знаеш как да включиш алармата и как да я изключиш — казва Хофман. — Надявам се знаеш също така, че когато надзирателите влизат в контакт с някого от пациентите, винаги трябва да бъдат придружавани от човек с пропуск, нали?
— Разбира се — отговаря Андерш с нотка на раздразнение в гласа. — И вратата зад теб винаги трябва да е заключена, преди да отключиш тази пред теб.
Свен кимва.
— При включване на алармата за спешни случаи до пет минути цялата охрана ще бъде при вас — допълва.
— Няма да се наложи да я задействаме! — отсича Андерш Рьон.
На мониторите двамата виждат как новият пациент влиза в дневната стая, как се отпуска на кафявия диван, поставил ръка на устата си, като че ли се кани да повърне. Андерш се сеща за написаните на ръка бележки от „Сатер“, предупреждаващи за агресия, пристъпи на психоза, нарцисизъм и антисоциално разстройство на личността.
— Смятам да му дадем наша собствена оценка на състоянието — отбелязва на глас той. — Само да ми предостави някаква причина, и веднага увеличавам дозите му!
Главният монитор пред него е разделен на девет квадрата, по един за всяка от камерите в отделението. Охранителни врати, ключалки, коридори, дневната стая и всяка от стаите на пациентите са под непрекъснато наблюдение. Не разполагат с достатъчно персонал, за да следят камерите през всички часове от денонощието, но винаги държат по един дежурен с оперативни познания за охранителната система.
— Ще прекарваш голяма част от времето си в кабинета си, но въпреки това трябва да си наясно как работи системата тук — отбелязва Свен, като сочи към мониторите.
— Сега, след като отделението ни ще бъде пълно, мисля, че всички трябва да са наясно с това — отвръща Андерш.
— Всъщност най-главното е всеки от персонала да знае къде е всеки един от пациентите по всяко време на денонощието — пояснява Свен Хофман.
После хваща мишката, щраква върху един от квадратите и вторият монитор до основния автоматично се изпълва с картината от съблекалнята.
Двамата виждат очертанията на гърдите на Мю под черната й тениска с апликация на ангела на смъртта. Тя вади сестринската униформа от шкафчето си, оставя я на пейката, а после изкарва и работните си сандали с коркова подметка.
Свен щраква върху друг от квадратите — този на дневната стая. Андерш едва успява да си наложи да не поглежда към по-малкия квадрат, на който Мю започва да разкопчава черните си дънки.
Сяда на стола и с престорено небрежен глас пита дали данните от видеонаблюдението се съхраняват някъде.