— Кой ще се свърже днес с Рейдар Фрост? — пита Петер, като върти химикалката между пръстите си.
— Аз ще се погрижа — предлага доброволно услугите си Магдалена.
— Питам се дали ще ни карат да продължаваме да търсим този Пясъчен човек — промърморва Бени.
— Юна държи да приемаме тази история съвсем на сериозно — напомня му Петер.
— Хей, чакайте да ви покажа какъв клип намерих вчера в Ютюб! — възкликва Бени и хваща смартфона си.
— Налага ли се да го гледаме? — пита с въздишка Магдалена, докато вдига една тежка папка от масата.
— Не сте ли виждали онзи клоун, който се крие от тъпи ченгета, а? — пита Бени, като все пак прибира телефона си.
— Не сме — тросва му се Петер.
— Ами да, не сте! — разсмива се Бени. — Защото аз може би съм единственият тук, който е успял да го зърне, макар и за миг!
Магдалена се усмихва, отваря папката и пита:
— Кой ще ми помогне да открия последния, свързан с Агнета Магнусон?
Агнета е жената, открита жива в гроба в гората Лил-Ян в нощта, когато е бил заловен Юрек Валтер. Двете тела, намерени в пластмасовия варел наблизо, са били брат й и племенникът й.
— Майка й е изчезнала години преди нея, а баща й — непосредствено след като я открихме — пояснява Магдалена.
— Всичките ли близки са изчезнали? — пита сащисано Фредрик Вейлер.
— Да. С изключение на съпруга й — отговаря Магдалена, като прави справка в папката.
— Ама че откачена работа! — махва с ръка Фредрик.
79
Застанала на предната веранда на къщата, Магдалена Ронандер поздравява учтиво едрата жена, която едва е открехнала вратата. Ситни бръчици от смях браздят ъгълчетата на очите й, на рамото й се вижда татуирано името „Соня“.
Преди тринайсет години полицията е разпитала всички, свързани макар и бегло с Агнета Магнусон. Криминалистите са претърсили обстойно не само домовете им, но и складовете, колите, лодките и всякаква друга движима и недвижима собственост.
— Обадих ви се преди около час — казва Магдалена и показва полицейската си карта.
— О, да! — кимва жената. — Брор ви очаква в дневната.
Магдалена тръгва след жената през малката къща, обзаведена в стила на 50-те години на XX век. Откъм кухнята се носи аромат на пържени пържоли и лук. Завесите в дневната са спуснати и в мрака на стаята, в инвалиден стол седи мъж.
— От полицията ли сте? — пита с груб глас той.
— Да, от полицията съм — отговаря Магдалена, придърпва си пейката пред пианото и се настанява пред домакина.
— Не говорихме ли достатъчно?
Изминали са тринайсет години, откакто колегите й са разпитвали Брор Енгстрьом за случилото се в гората Лил-Ян, и оттогава насам той е доста остарял.
— Искам да знам още някои неща — изрича внимателно тя.
— Няма нищо друго за казване — поклаща глава Брор Енгстрьом. — За броени години всички изчезнаха. Стопиха се. Моята Агнета… брат й и племенникът й… после тъстът ми Йереми… Той престана да говори, когато те… когато те изчезнаха… децата му и внукът му…
— Имате предвид Йереми Магнусон? — пояснява Магдалена.
— Да. Аз много го харесвах. Но той… много го болеше за децата му…
— Разбира се — прошепва Магдалена.
Брор Енгстрьом затваря очи при сблъсъка със спомена.
— Един ден изчезна и той. После аз си получих моята Агнета. Но тя никога повече не можа да стане същата.
— За съжаление — промълвя Магдалена.
— Да — прошепва Брор.
Магдалена е наясно, че инспектор Юна Лина бе посещавал редовно жената в отделението за дългосрочни грижи. Но Агнета така и не бе успяла да възвърне говора си и преди четири години беше починала. Уврежданията на мозъка й се бяха оказали твърде големи, за да успее да дойде на себе си.
— Сигурно трябваше да продам отдавна земите на Йереми — казва мъжът в инвалидната количка. — Ала така и не ми даде сърце да го направя. Онази гора беше всичко за него. Постоянно ме канеше на гости в ловната хижа, но така и не го направихме. А сега вече е твърде късно.
— Къде е тази ловна хижа? — пита Магдалена и вади телефона си.
— Високо в Даларна, от другата страна на Транубергет, недалече от границата с Норвегия — обяснява Брор. — Доколкото знам, скиците от поземления регистър трябва да са някъде тук, стига Соня да успее да ги намери, разбира се!