Млъква, удря с юмрук по стената и с писклив глас изрича:
— В „Карсуден“. Бях в „Карсуден“, ама се преместих тук, щото исках да бъда с моя Берни!
С периферното си зрение Сага забелязва сянка, надвиснала над прага на третата стая, която се дръпва назад. И осъзнава, че Юрек Валтер стои до вратата си и ги слуша.
— Щом си била в „Карсуден“, сигурно си срещнала там Екатерина Щол — изрича Берни отново с нормалния си глас.
Сага поклаща глава. Не си спомня никого с подобно име. Няма представа дали той говори за пациент, или надзирател.
— Не — изрича на глас. Честен отговор.
— Защото тя беше в „Санкт Сигфрид“ — ухилва се Берни и плюе на пода. — Кого другиго видя там?
— Никого.
Той промърморва нещо за скелетни роби, а после застава точно пред кростренажора и впива очи в нея.
— Хубаво, ама ако лъжеш, ще ти пипна путката, става ли? — подмята, като се почесва по мустаците.
Тя спира кростренажора, но остава за миг върху пътеката, обмисляща стратегията за придържане към истината. Да, тя наистина беше в „Карсуден“.
— Тогава какво ще кажеш за Мике Люнд, а? Щом си била там, няма начин да не си срещнала Мике Люнд — не я оставя на мира той и й намига. — Висок пич. С белег през челото.
Тя кимва бавно, несигурна какво да отговори. Би могла да спре дотук, но вместо това изрича:
— Не.
— Странна работа!
— Седях си в стаята и гледах телевизия.
— Там няма телевизори по стаите! Ти си шибана лъжкиня, ти си…
— В изолаторите има — прекъсва го тя.
Няма как да знае дали Берни е наясно с това. Той се е втренчил в нея и диша тежко. Облизва устни и прави крачка към нея.
— Ти си моя робиня! — просъсква бавно. — Мамицата му, ама идеята е брилянтна! Лягаш веднага тук и започваш да ми лижеш краката…
Сага слиза окончателно от пътеката и се прибира в килията си. Ляга на леглото и чува как Берни застава на вратата й и я вика.
— По дяволите! — прошепва си тя.
Утре ще трябва да действа бързо. Ще приседне на ръба на кростренажора, уж за да си оправи обувките, и ще лепне бръмбара. После ще походи за малко на пътеката, без да поглежда към никого, а когато Юрек се появи, тя просто ще слезе оттам и ще напусне дневната стая.
Представя си ъгъла между стената и бронираното стъкло над екрана на телевизора. Издаващата се встрани част от него очевидно е отчасти скрита от камерата. Ще се наложи да внимава за това сляпо петно. Именно там беше застанала, когато Берни стисна зърното й и точно затова охраната изобщо не реагира.
Изминали са малко повече от пет часа, откакто е пристигнала в Льовенстрьомската болница, а тя вече се чувства изтощена. Металната килия изглежда ужасно клаустрофобична. Сага затваря очи и си напомня защо е тук. В съзнанието й отново изплува момичето от снимката. Всичко това е заради нея, заради Фелисия.
87
Членовете на групата „Атина Промахос“ са застинали по местата си и слушат предавателя от болницата в реално време. Звукът, който достига до тях, е с много лошо качество — приглушен и изкривен от силни шумове като от търкане.
— Така ли ще звучи през цялото време? — пита Натан Полок.
— Не. Тя още не е позиционирала микрофона. Още е в нея — отговаря Йохан Йонсон.
— Стига да не я претърсят…
Продължават да слушат. Чуват шумоленето на дрехите на Сага, повърхностното й дишане, ритмичните крачки върху кростренажора и шума от телевизора. Членовете на „Атина Промахос“ навлизат зад затворените врати на строго охраняваното психиатрично отделение само с помощта на тази аудиовръзка.
— Обрахиим! — провиква се завалено някой.
Всички от групата застават нащрек. Йохан Йонсон увеличава леко силата на звука и добавя филтър за намаляване на страничните шумове.
— Ето го копелето! — продължава мъжът. — Ще го направя мой роб, ще го превърна в мой скелетен роб!
— Помислих си, че това е Юрек — промърморва Корин.
— Мамка му! — нарежда гласът. — Виж само тези устни… Ще го…
Всички слушат мълчаливо агресивния порой от думи на непознатия пациент. После чуват как охранителят влиза и слага край на конфронтацията. Настъпва кратък период на мълчание. А после пациентът започва подозрително да разпитва Сага за „Карсуден“.
— Справя се добре — промърморва през стиснати зъби Натан Полок.