Пада и се удря в пода. Ръката му остава заклещена под него и болката в китката и рамото му става непоносима.
Претъркулва се тежко по корем и се опитва да пропълзи към дюшека, но не са му останали никакви сили. Лежи и едва си поема дъх, отпуснал буза върху бетонния под. Опитва се да каже нещо, но и глас не му е останал.
Докато потъва в забрава, той чува как Пясъчния човек пристъпва тихо в стаята и с прашните си крака пропълзява по стените чак до тавана. После спира и протяга ръце надолу, опитвайки се да хване Микаел с порцелановите връхчета на пръстите си. И го захвърля в селенията на тъмнината.
Събужда се с пресъхнали устни. Главата му се пръска от болка. Клепките му са слепнали от сън. Разтърква очи и пак ги затваря, но някаква частичка от съзнанието му регистрира промяната.
Има нещо различно.
Адреналинът нахлува в тялото му като прилив на горещ въздух.
Вече е напълно буден.
Микаел присяда в тъмнината и акустиката наоколо му подсказва, че се намира в друга стая, по-голяма от предишната.
Това не е неговата капсула.
И той е съвсем сам.
Пропълзява предпазливо по пода и стига до стена. В ума му е истински хаос. Няма никакъв спомен кога за последно е мислил за бягство.
Тялото му е все още отпуснато от дългия сън. Изправя се бавно на треперещите си крака и с плъзгане на ръката проследява стената до ъгъла. Продължава покрай другата стена, докато не напипва нещо метално. Като докосва с пръсти ръбовете, той се уверява, че това е врата. Не след дълго намира и бравата.
Ръцете му треперят.
Бавно и много внимателно натиска бравата. Толкова е сигурен, че вратата няма да поддаде, че едва не пада назад, когато тя всъщност се отваря.
Прави крачка напред и се озовава в толкова ярко помещение, че е принуден да затвори очи.
Всичко е като сън.
„Нека просто изляза!“ — мисли си той.
Главата му пулсира от болка.
Примижава и установява, че се намира в някакъв коридор. Краката едва го държат, но той продължава напред. Сърцето му бие толкова силно, че едва успява да си поеме дъх.
Старае се да бъде безшумен, но тихичко все така скимти от страх.
Пясъчния човек скоро ще се завърне — той никога не забравя своите деца.
Микаел не може да отвори напълно очите си, но крета към смътния блясък пред него.
Може би това е капан. Може би го подмамват като насекомо към ярката светлина.
Ала той продължава да върви напред, подпирайки се с ръка на стената.
Спъва се в някакви рула с изолационен материал, губи равновесие и се люшва към отсрещната стена, но все пак успява да остане на крака.
Спира и се изкашля колкото му е възможно по-тихо.
Светлината пред него струи от стъклото в някаква врата.
Той прави крачка към нея и натиска бравата, но вратата се оказва заключена.
Не, не, нееее…
Микаел дръпва бравата, бута силно вратата и после пак. Идва му да се свлече на пода от отчаяние. В този момент зад него се чуват тихи стъпки, но той не смее да се обърне.
8
Рейдар Фрост пресушава чашата си с вино, оставя я на масата и затваря очи. Един от гостите ръкопляска. Облечена в синята си рокля, Вероника застава с лице към ъгъла, закрива очи с ръце и започва да брои.
Гостите се пръсват във всички посоки и многобройните стаи на имението се изпълват с шума от стъпките им, със смях и глъч.
Правилата на играта изискват да се придържат към наземния етаж, но Рейдар се изправя бавно на крака, насочва се към тайната вратичка и се вмъква в служебния проход. Изкачва внимателно тясното стълбище, отваря другата тайна вратичка в горния край и влиза в частните помещения на огромната къща.
Знае, че е опасно да остава сам, но въпреки това тръгва през стаите.
Във всяка следваща стая затваря вратата зад гърба си, докато не достига до галерията в далечния край.
Покрай една от стените са подредени кашоните с играчките и дрехите на децата. Един от тях е отворен и от него се подава бледозелен лазерен пистолет.
В този момент откъм долния етаж до него достига приглушеният от пода и стените глас на Вероника:
— Сто! Готови или не, аз тръгвам!