В съзнанието на Юна просветва една мисъл. Като че ли внезапно е уловил някаква скрита връзка в процеса на този разговор, която засега не успява да формулира.
— Какво пише в бележката? — пита Карлос.
— Обесил се е само три седмици преди двамата със Самуел да намерим дъщеря му Агнета в гората Лил-Ян — промърморва Юна, докато вади на екрана на телефона си изображението на бележката.
Не знам защо изгубих всички. Децата ми, внука ми, съпругата ми. Аз съм като Йов, само че без право да си възвърна изгубеното. Чаках ли, чаках. Това чакане трябва да свърши.
Йереми Магнусон беше отнел живота си, убеден, че всички, които някога е обичал, са му били отнети. Ако беше изтърпял самотата си още съвсем малко, щеше да получи обратно поне дъщеря си.
89
Рейдар Фрост е поръчал храна от китайския ресторант. В торбичките, още вдигащи пара, има кнедли с говеждо месо и кориандър, пролетни рулца, ухаещи силно на джинджифил, оризови нудъли с кълцани зеленчуци и чили, пържени свински пържоли и пилешка супа. Поръчал е осем различни ястия, защото вече не знае какво предпочита Микаел.
В момента, в който излиза от асансьора и поема по коридора към болничната стая на сина си, телефонът му иззвънява.
Рейдар оставя торбичките в краката си, вижда, че обаждането е от скрит номер, и побързва да отговори.
— Рейдар Фрост!
От другата страна на линията го посреща мълчание. Чува се само припукване.
— Кой се обажда? — пита той.
Някой простенва.
— Ало?
Тъкмо се кани да затвори телефона, когато някой прошепва:
— Тате?
— Ало? — повтаря Рейдар. — Кой се обажда?
— Тате, аз съм — отговаря странен, писклив глас. — Фелисия.
Коридорът около него се завърта бясно.
— Фелисия?
Почти невъзможно е да чуе гласа й, когато тя изрича:
— Тате? Толкова ме е страх, тате…
— Къде си? Моля те, скъпа, кажи къде си.
От другата страна обаче се чува кикот. По цялото тяло на Рейдар плъзват студени тръпки.
— Скъпи татко, ще ми дадеш ли двайсет милиона крони?
Вече е съвсем ясно, че се обажда мъж, който преправя гласа си и се опитва да звучи като младо момиче.
— Дай ми двайсет милиона и аз ще седя в скута ти и…
— Знаете ли нещо за дъщеря ми? — прекъсва го Рейдар.
— Ти си толкова лош писател, че чак ми се повръща от теб!
— Така е. Но знаете ли нещо за…
Човекът от другата страна на линията затваря. Ръцете на Рейдар треперят толкова силно, че не може да набере номера на полицията. Опитва се да се овладее и си повтаря, че ще докладва за случая — въпреки че това надали ще доведе до нещо съществено и въпреки че полицаите най-вероятно ще му напомнят, че за въпросното обаждане вина носи най-вече той.
90
Вечер е, но Андерш Рьон е все още в болницата. Лейф Раяма отдавна се е прибрал у дома и на негово място за нощната смяна е пристигнала Пиа Мадсен — мускулеста жена, която не обича да говори много, постоянно чете трилъри и се прозява. А Андерш държи да провери по-обстойно третия пациент — младата жена.
Пристигнала директно от болница „Карсуден“, тя не се очертава като особено общителна. Предвид резултатите от психиатричната оценка, лечението й е крайно консервативно. Посочена е като опасна и като рисков елемент за бягство. Престъпленията, за които е осъдена от Районния съд в Упсала, са крайно неприятни.
Сега Андерш я наблюдава и не може да повярва, че сведенията за нея са истина. Макар да знае, че няма как да не са.
Улавя се, че пак се вторачва в екрана и стаята на новата пациентка. Фина е като балерина, а бръснатата глава й придава вид на крехка и уязвима личност. И е изумително красива.
Сигурно затова в „Карсуден“ са й предписали само „Трилафон“ и „Стезолид“ — защото е толкова красива.
След днешната си среща с управата на болницата Андерш вече притежава почти пълна власт над строго охраняваното психиатрично отделение.
Днес и в обозримо бъдеще той е човекът, който взема окончателните решения за пациентите.
Консултирал се е с доктор Мария Гомес от Отделение 30. Тя му е напомнила, че за новите пациенти обикновено се прилага първоначален период на наблюдение, преди да се вземе решение за промяна на лечението. Но това не му пречи сега да отиде при красавицата и да й бие една мускулна инжекция „Халдол“. От тази мисъл го засърбяват ръцете, изпълва се с непознато за него натрапчиво предчувствие.