Навсякъде около тях са се ширнали заснежени поля. Когато стига отбивката за имението, Рейдар завива. Тримата му приятели са поставили от двете страни на дългата алея факли в чест на пристигането им. Когато колата спира и двамата излизат, на централното стълбище моментално се появяват Виле Страндберг, Бершелиус и Давид Силван.
Бершелиус прави крачка напред и спира, несигурен дали да се здрависа с Микаел, или да го прегърне. Накрая го грабва поривисто в обятията си.
Виле трие сълзите под очилата си и промърморва:
— Пораснал си, Мике! Аз…
— Хайде да влизаме! — притичва се на помощ на сина си Рейдар. — Трябва да хапнем нещо.
Давид се изчервява, свива извинително рамене и казва:
— Организирали сме парти отзад напред.
— Какво значи това? — поглежда го смръщено Рейдар.
— Ами значи, че ще започнем с десерта и ще завършим със супата — отговаря със смутена усмивка Силван.
Пускат Микаел да мине пръв през импозантните порти на огромната къща. Едва влязъл, той спира и се подпира на близката стена, сякаш се страхува да не припадне. Големите дъбови дъски на пода миришат като наскоро изтъркани.
От тавана на трапезарията висят балони, а на масата се вижда голяма торта, украсена с фигурка на Спайдърмен, изработена от оцветен марципан.
— Знаем, че вече си голям, но някога много харесваше Спайдърмен и обичаше торти, затова си помислихме… — започва Давид Силван.
— Май сме сгрешили — промърморва Виле.
— С удоволствие ще хапна торта — казва Микаел и свежда очи.
— Само така! — засмива се Давид.
— После има пица, а накрая супа с буквички! — завършва тържествено Бершелиус.
Всички се настаняват на огромната овална маса.
— Спомням си как веднъж обеща, че ще пазиш тортата в кухнята, докато пристигнат гостите — изрича усмихнато Бершелиус, докато реже на Микаел голямо парче, — но когато дойде време да запалим свещичките, тортата се оказа напълно изтърбушена!
Рейдар се извинява и става от масата. Старае се да се усмихва, ала сърцето му се свива от болка. Липсата на дъщеря му е толкова осезаема, че му идва да се разпищи. Не може да седи на масата и да гледа Микаел пред тази детска торта, блед и треперещ, като че ли възкръснал от мъртвите. Сега той си поема няколко пъти дълбоко дъх и излиза в огромното фоайе. Преследва го един спомен — как заравя празните ковчези на децата си до пепелта на Розана. След това се прибира у дома, кани всички свои познати на купон и оттогава насам почти не изтрезнява.
Застанал във фоайето, той наблюдава през вратата на трапезарията Микаел, който се насилва да яде, докато приятелите на баща му се опитват да повдигат настроението на изгубеното момче. Рейдар знае, че вече прекалява, но въпреки това пак вади телефона си и се обажда на Юна Лина.
— Обажда се Рейдар — казва и усеща как нещо започва да го стяга в гърдите.
— Научих, че днес Микаел е бил изписан — казва инспекторът.
— Но Фелисия… Трябва да знам! Тя е толкова… тя…
— Да, знам, Рейдар — отвръща меко Юна.
— И правиш всичко по силите си — прошепва писателят и усеща, че не може да стои повече прав.
Чува как инспекторът го пита нещо, но изключва телефона си, без да чака края на изречението.
95
Рейдар се подпира на покритата с тапети стена. В прашната основа на лампата забелязва няколко мъртви мухи.
Микаел беше казал, че Фелисия не вярва баща й да тръгне да я търси, че не е сигурна дали тя изобщо ще му липсва.
Стягането в гърдите на Рейдар става по-силно. Той поглежда към коридора, където е захвърлил палтото си с нитроглицериновия спрей. Прави няколко крачки към него, като се опитва да диша дълбоко, но спира безпомощно. Той беше несправедлив баща. И е напълно наясно с това.
През онзи януари Фелисия беше навършила осем години.
Микаел беше изключително умен и проницателен. Слушаше внимателно какво му се казва и правеше онова, което се очаква от него.
Фелисия беше различна.
В онези години всичко за Рейдар се въртеше около собствената му значимост. Той по цял ден пишеше, отговаряше на писма на читатели, даваше интервюта, позираше за фотосесии и пътуваше по цял свят за премиери на неговите книги. Все имаше чувството, че времето не му стига, и мразеше, когато го карат да чака.