— Е, какво мога да направя за вас? — пита го тя, като спира пред вратата на кабинета.
— Бих искал да знам как се развива легионерската болест — заявява инспекторът.
— Той ще се оправи! — прекъсва го лекарката, като отваря вратата.
— Той да. Но ако болестта не е лекувана? — пита Юна.
— Какво искате да кажете? — поглежда го смръщено доктор Гудуин.
— Имам предвид сестра му — побързва да поясни Юна. — В момента се опитваме да я намерим. Но изглежда много вероятно тя да е била заразена с легионерска болест по същото време като Микаел.
— О, в такъв случай става въпрос за нещо много сериозно! — възкликва лекарката.
— Колко много?
— Ами без лечение… зависи от общото й състояние, разбира се, но към този момент най-вероятно вече има висока температура и треска.
— А после какво?
— Не просто после, а още сега тя най-вероятно вече има остра кашлица и сериозни проблеми с дишането. Невъзможно ми е да бъда абсолютно категорична, но бих казала, че до края на седмицата за нея вече ще съществува риск от мозъчни увреждания! След което… е, сам знаете, че легионерската болест може да бъде и смъртоносна!
105
На следващата сутрин Сага е още по-притеснена за случилото се вчера в дневната стая. Няма апетит.
Не може да се примири с провала си. Вместо да изгради доверие, за пореден път е успяла да отключи конфликт.
Юрек сигурно вече я мрази.
Не е особено уплашена за живота си, защото се е уверила, че нивото на сигурност в това отделение действително е много високо.
Осъзнава, че се налага да бъде изключително предпазлива, като същевременно не показва никакви признаци на страх.
Когато вратата към дневната прищраква, тя изчиства главата си от тези мисли и влиза. Телевизорът вече работи. На екрана му се виждат трима души в уютно студио, разговарящи за зимни градини. Оказва се, че е първа в дневната, затова моментално се качва на кростренажора.
Усеща краката си тромави, пръстите на ръцете — безчувствени. При всяка нейна крачка пластмасовите листа на палмата потреперват.
Берни крещи от стаята си.
Някой е почистил кръвта от пода.
Вратата на Юрек се отваря. Появата му се предхожда от сянка. Сага си налага да не го поглежда директно. С дълги крачки той се насочва право към пътеката.
Сага спира кростренажора, слиза и му го отстъпва. По устните му се виждат черни белези от прехапване, лицето му е пепелявосиво. Той се качва на пътеката, но не помръдва. Просто застива там.
— Обвиниха те за нещо, което сторих аз — промърморва Сага.
— Така ли смяташ?
Ръцете на Юрек треперят, когато включва кростренажора. Подът започва да вибрира. Палмата се разклаща с всяка негова крачка.
— Защо просто не го уби? — пита внезапно Юрек, като я поглежда право в очите.
— Защото не исках — отговаря простичко тя.
Поглежда го право в бледите очи и усеща, че пулсът й се ускорява. Едва сега осъзнава, че вече се намира в пряк контакт с Юрек Валтер.
— Щеше да е интересно да те гледам как го правиш — казва тихо той и я поглежда с неподправено любопитство. — След като си тук, значи вече си убивала хора.
— Така е, убивала съм — отговаря тя след кратка пауза.
— Неизбежно е — кимва той.
— Ама не искам да говоря за това — промърморва Сага.
— Убиването не е нито хубаво, нито лошо — отбелязва спокойно Юрек. — Но първите няколко пъти ти изглежда странно, все едно ядеш нещо, което си мислил, че не става за ядене.
Тези думи напомнят на Сага за първия път, когато беше убила човек. Кръвта му шуртеше и обливаше дънера на една бреза. И макар да нямаше нужда, тя беше произвела и втори, контролен изстрел. А после беше наблюдавала през окуляра за снайперската пушка как куршумът попада на около сантиметър над първия.
— Просто направих онова, което трябваше да се направи — прошепва сега.
— Точно като вчера.
— Да. Но не съм искала ти да бъдеш наказван вместо мен!
Внезапно Юрек спира кростренажора и изрича:
— Не мога да отрека, че чакам този момент от доста дълго време!
— Но аз чувах писъците ти дори през дебелите стени! — възкликва Сага.
— Тези мои писъци — отговаря спокойно той — бяха последица от хрумването на новия ни доктор да ми бие свръхдоза „Цисординол“. И бяха естествена реакция на болката. Нещо те боли и тялото пищи, макар да няма никакъв смисъл. В дадения случай обаче преживяването беше по-скоро привилегия, защото знаех, че иначе никога не бих могъл да получа подобна възможност.