— Възможност за какво? — поглежда го Сага.
— Не ми позволяват да се срещна с адвокат. Знам обаче, че има и други възможности за излизане оттук!
Очите му придобиват странен бледосивкав нюанс, който й напомня за метал.
— И мислиш, че аз мога да ти помогна — прошепва тя. — Значи за това пое цялата вина за случилото се!
— Не мога да позволя докторчето да се уплаши от теб! — казва спокойно той.
— Защо?
— Всеки, който се озове тук, е агресивен — казва Юрек. — Персоналът знае, че си опасна. Медицинското ти досие го твърди, психиатричният доклад го потвърждава. Но когато те зърне човек, невинаги може да го повярва.
— Защото не съм чак толкова опасна! — промърморва тя.
Макар да не е споменала нищо, за което да съжалява — в крайна сметка казваше единствено истината, без да се издава по никакъв начин — Сага внезапно се изпълва с чувството, че е разголила душата си.
— Защо си тук? Какво си направила? — пита я Юрек.
— Нищо — отговаря лаконично тя.
— Според съда какво си направила?
— Нищо.
— Ясно — отбелязва Юрек и по устните му за първи път проблясва усмивка. — Значи си същинска морска сирена, а?!
106
Членовете на „Атина Промахос“ слушат този разговор в реално време.
Юна Лина е застанал точно до високоговорителя и възприема думите, които подбира Юрек, начина, по който се изразява, нюансите на гласа му, дишането му.
Йохан Йонсон поддържа качеството на аудиовръзката от лаптопа си.
На своя лаптоп пък Корин Мейеро преписва разговора, за да могат всички после да прочетат думите на големия екран. Звукът от тракането на дългите й нокти по клавиатурата е странно успокояващ.
Посребрената конска опашка на Натан Полок е увиснала над жилетката на костюма му. Той си води бележки.
В помещението цари пълна тишина. Лъчите на слънцето нахлуват през вратите на балкона, от който се разкрива гледка към проблясващите заснежени покриви на града.
Всички чуват как Юрек Валтер казва на Сага, че е същинска морска сирена, след което напуска дневната стая.
След няколко секунди мълчание Натан се отпуска назад в стола си и плясва доволно с ръце. Корин клати глава, силно впечатлена от чутото.
— Бива си я нашата Сага! — промърморва Полок.
— Макар още да не сме чули нищо, което би могло да ни отведе до Фелисия — отбелязва Юна, като се обръща към колегите си, — важното е, че нашият агент успя да осъществи желания контакт! Страхотна работа от нейна страна! И според мен тя действително го заинтригува!
— Трябва да призная, че се притесних, когато тя си позволи да бъде провокирана от другия пациент — казва Корин, докато изстисква резенче лайм в чаша вода, която после подава на Натан Полок.
— Ето че Юрек напълно съзнателно е поел отговорността за този побой — изрича бавно Юна.
— Така е. Но защо го е направил? Сигурно онзи ден я е чул как казва на охраната, че иска адвокат! — промърморва Полок. — Май точно затова той не може да позволи на лекаря да се уплаши от нея, защото ако това стане, и на нея никога няма да й позволят посещения на…
— Той е нов — прекъсва го Юна. — Нали всички чухме как Юрек казва, че докторът е нов!
— И какво от това?
— Когато в понеделник говорих с главния лекар Роланд Бролин, той ми каза, че в строго охраняваното психиатрично отделение няма никакви промени.
— Да, вярно, че беше така — поглежда го Натан Полок.
— Може и да е нищо, колеги — промърморва Юна, — но защо според вас Бролин ще ми заявява, че персоналът там си е същият, след като това не е така?
107
Юна Лина шофира на север по Магистрала Е4. От радиото се носи концерт за цигулка на Макс Брух. Сенките и сипещият се пред колата сняг са в пълна хармония с музиката. Обажда се Корин.
Тя му съобщава, че от всички лекари, приети на работа в Льовенстрьомската болница през последните две години, само един работи в областта на психиатрията.
— Казва се Андерш Рьон. Преди настоящата му работа е заемал само временни позиции в психиатричното отделение във Векшьо.
— Андерш Рьон — повтаря Юна.