Някой стои там с вдигнати ръце.
Отнема му секунда, докато си даде сметка, че всъщност вижда собственото си отражение в огледалото в антрето, но адреналинът вече е превзел тялото му. В същото това огледало забелязва и няколко чадъра в поставката им, сложената от вътрешната страна на вратата верига и червено килимче. Няма помен нито от обувки, нито от палта.
Той почуква по прозорчето. Нищо. Пълна тишина.
— Да отидем да поговорим със съседите! — подканя колегите си той.
Вместо да се върне обратно на улицата, той заобикаля къщата. Двамата полицаи остават на алеята и го наблюдават с любопитство. Юна минава край покрит със сняг батут и спира. През градината по посока на съседните градини се забелязват следи от някакво животно. Светлината от прозореца на близката къща се разстила като златно покритие върху снега.
Навсякъде пълна тишина.
Там, където свършва градината, започва гората. По-тънкият пласт сняг под дърветата е покрит с шишарки и борови иглички.
— Нали щяхме да говорим със съседите? — подхвърля усмихнато Елиот.
— Ей сега! — отговаря Юна.
— Какво?
— Но какво каза той?
— Секунда, моля!
Юна продължава нататък през дебелия сняг. Краката и глезените му вече замръзват. Пред тъмния кухненски прозорец се поклаща хранилка за птици.
Заобикаля ъгъла на къщата. Нещо не е наред.
Вятърът е навял снега към стената на къщата и под перваза на прозореца, намиращ се най-близо до гората, висят ледени шушулки. Но защо само под него?
Когато се приближава, инспекторът зърва в прозореца отражението от лампата на съседската веранда.
Има четири дълги висулки и поредица от по-дребни.
Юна почти е стигнал до самия прозорец, когато забелязва пропадане в снега, точно до въздухопровода на земята. Което означава, че от време на време през тази тръба минава топъл въздух.
Ето защо ледените шушулки са само на това място!
Инспекторът се привежда и се заслушва. Единственото, което се чува, е вятърът, свистящ през върховете на близките дървета.
Гласове, долитащи от съседната къща, нарушават тишината. Две деца си крещят сърдито. Тряскане на врата и гласовете изведнъж утихват.
Едва доловимо престъргване кара Юна да се приведе отново към тръбата на въздухопровода. Задържа дъха си и като че ли дочува бърз шепот. Дръпва се рязко назад, чудейки се дали не му се е причуло. Обръща се назад, вижда застаналите на алеята полицаи и едва тогава си дава сметка какво всъщност е видял преди няколко минути.
Когато надзърна през тясното прозорче към антрето и забеляза в огледалото собственото си отражение, се бе стреснал дотолкова, че пропусна най-важната подробност от картината.
Предпазната верига на вратата бе сложена, а това можеше да бъде направено само от вътрешната страна на къщата.
Юна се втурва обратно към главния вход и изпод краката му хвърчи сняг. Измъква от вътрешния джоб на палтото си комплекта шперцове и се качва по стъпалата на верандата.
— Има някой в къщата! — прошепва на пристигналите зад него полицаи.
Те го следят с втрещени погледи как пъха умело шперцовете в ключалката, отваря предпазливо вратата, после пак я затваря и я блъсва рязко така, че да скъса поставената верига. После им прави знак да тръгнат след него и се провиква:
— Полиция! Влизаме!
111
Тримата полицаи пристъпват предпазливо в антрето. Лъхва ги крайно неприятна воня на застоял боклук. В къщата е тихо и точно толкова студено, колкото и навън.
— Има ли някой вкъщи? — провиква се Юна Лина.
Единственото, което чуват, са собствените им стъпки.
Звуците от съседната къща не достигат дотук. Инспекторът протяга ръка, за да включи осветлението, но такова няма.
Зад него Мари Франсен включва фенерчето си. Насочва го притеснено в различни посоки, докато навлизат все по-навътре в къщата. Юна забелязва как собствената му сянка нараства и се плъзга по спуснатите щори на прозорците.
— Полиция! — провиква се пак. — Искаме само да поговорим!
Влизат в кухнята и под масата зърват цяла купчина празни кутии — от корнфлейкс, спагети, захар и брашно.
— Какво, по дяволите, е всичко това? — промърморва Елиот Сьоренстам.