Выбрать главу

В този момент Грасиела вече знаеше. Чувстваше се, като че ли от нея се е смъкнал голям товар. Изпълнена бе с неземна, неизказана радост. Свещеникът казваше:

— Нека тя да постигне мира на небесното царство. Молим Те да благословиш този брак и…

— Аз вече съм омъжена — каза високо Грасиела.

Последва тишина. Рикардо и свещеникът я гледаха втрещени. Рикардо бе пребледнял.

— Грасиела, какво…

Тя взе ръката му и каза нежно:

— Съжалявам, Рикардо.

— Аз… не разбирам. Престана… ли да ме обичаш?

Тя поклати глава.

— Обичам те повече от живота си. Но моят живот повече не ми принадлежи. Отдала съм го на Бога много отдавна.

— Не! Не мога да позволя да жертваш своя…

— Любими Рикардо… Това не е жертва. Това е щастие. В манастира намерих за първи път мир. Ти си част от света, от който се отказах — най-добрата част. Но наистина се отказах. Трябва да се върна в моя свят.

Свещеникът стоеше безмълвно, слушайки.

— Моля те, прости ми за болката, която ти причинявам, но не мога да наруша обета, който съм дала. Това би означавало да изневеря на всичко, в което вярвам. Сега знам това. Никога не бих могла да те направя щастлив, защото самата аз не бих могла да бъда щастлива. Моля те, разбери.

Рикардо я гледаше потресен и не можеше да каже нищо. Като че ли нещо в него бе умряло.

Грасиела погледна отчаяното му лице и сърцето й преля към него. Целуна го по бузата.

— Обичам те — каза тя нежно. Очите й бяха пълни със сълзи. — Ще се моля за теб. Ще се моля за нас двамата.

ГЛАВА ТРИДЕСЕТ И ОСМА

През един късен петъчен следобед военна линейка спря пред входа на болницата при Аранда де Дуеро. Медицински служител, придружен от двама цивилни полицаи, влезе през летящите врати и се приближи до надзирателя зад бюрото.

— Имаме заповед да вземем Рубио Арсано — каза един от полицаите. Той подаде документ.

Надзирателят го погледна и се намръщи.

— Не мисля, че имам властта да го освободя. Това трябва да направи директорът.

— Добре. Доведете го.

Надзирателят се поколеба.

— Имам проблем. Той е в почивка за края на седмицата.

— Това е ваш проблем. Имаме заповед за освобождаване, подписана от полковник Акока. Искате ли да му позвъните и да му кажете, че не я признавате?

— Не — побърза да каже той. — Това не е необходимо. Ще им кажа да приготвят затворника.

На половин миля пред градския затвор двама униформени полицаи излязоха от една полицейска кола и влязоха в зданието. Приближиха се до сержанта зад бюрото.

Един от мъжете показа документите си.

— Дошли сме, за да вземем Лучия Кармине.

Сержантът погледна към тях и каза:

— Никой не ми е съобщавал за това.

Единият от мъжете въздъхна.

— Проклета бюрокрация. Лявата ръка никога не знае какво върши дясната ръка.

— Нека видя тази заповед за освобождаване.

Подадоха му я.

— Значи полковник Акока я е подписал?

— Правилно.

— Къде я водите?

— В Мадрид. Полковникът ще я разпитва сам.

— Така ли? Е, мисля, че е по-добре да проверя това лично от него.

— Не е нежно да правите това — възрази цивилният полицай.

— Господине, имаме заповед да пазим дамата внимателно. Италианското правителство гори от желание да я прибере. Ако полковник Акока я иска, ще трябва сам да ми каже.

— Губите ми времето и…

— Имам много време, приятелю. Това, което нямам, е друга глава, ако загубя своята за това. — Той вдигна слушалката и каза: — Свържете ме с полковник Акока в Мадрид.

— Боже Господи! — каза цивилният полицай. — Жена ми ще ме убие, ако закъснея за вечеря пак. Освен това, полковникът може би даже не е там, и…

Телефонът на бюрото иззвъня. Сержантът вдигна слушалката.

Един глас каза:

— Свързан сте с кабинета на полковника.

Сержантът го изгледа победоносно.

— Ало. Обажда се дежурният сержант от полицейското управление в Аранда де Дуеро. Необходимо е да говоря с полковник Акока.

Един от мъжете погледна нетърпеливо часовника си.

— По дяволите! Бих могъл да свърша по-полезни неща, отколкото да вися тук и…

— Ало. Полковник Акока?

Гласът изгърмя в слушалката.

— Да. Кой е?

— При мен има двама цивилни полицаи, полковник, които искат да предам на вас един затворник.

— Лучия Кармине?

— Да, полковник.

— Показаха ли ви заповед, подписана от мен?

— Да, полковник. Те…

— Тогава за какво, по дяволите, ме безпокоите? Освободете я.

— Просто си помислих…

— Не мислете. Изпълнявайте заповедите.

Отсреща затвориха телефона. Сержантът преглътна.

— Тя… такова…