— Доста е нетърпелив, нали? — ухили се цивилният полицай.
Сержантът остана, опитвайки се да си възвърне достойнството.
— Ще заповядам да я изведат.
В алеята зад полицейския участък едно малко момче гледаше как на телефонния стълб един мъж свали клема от някаква жица и после слезе.
— Какво правите? — попита момчето.
Мъжът прокара ръка през косата на момчето и каза:
— Помагам на един приятел, момченце. Помагам на приятел.
Три часа по-късно, в една уединена селска къща на север Лучия Кармине и Рубио Арсано се събраха отново.
Акока бе събуден от телефона в три през нощта. Познатият глас каза:
— Комитетът би искал да се срещне с вас.
— Да, господине. Кога?
— Сега, полковник. Една лимузина ще ви вземе след час. Бъдете готов, моля.
— Да, господине.
Той остави телефонната слушалка и седна на края на леглото, после запали цигара и пое дълбоко дима с дробовете си.
„Една лимузина ще ви вземе след час. Бъдете готов, моля.“ Щеше да бъде готов.
Влезе в банята и разгледа лицето си в огледалото. Гледаше в очите на един победен човек.
„Бях толкова близко до целта — помисли той горчиво. — Толкова близо.“
Полковник Акока започна да се бръсне много внимателно и когато свърши, взе един горещ душ, след това избра дрехите, които щеше да носи.
Точно след един час той застана на входа и хвърли последен поглед към дома, който знаеше, че никога няма да види повече. Разбира се, нямаше да има никакво събрание. Нямаше какво повече да обсъждат с него.
Пред къщата чакаше дълга черна лимузина. Една от вратите се отвори и той се приближи до колата. Имаше двама души отпред и двама отзад.
— Влизайте, полковник.
Той пое дълбоко дъх и влезе в колата. След секунда тя потъна в тъмната нощ.
„Като сън е — помисли Лучия. — През прозореца виждам швейцарските Алпи. Наистина съм тук.“
Хайме Миро бе уредил един водач да се погрижи тя да стигне Цюрих без произшествия. Бе пристигнала късно през нощта.
„Сутринта ще отида в банка Лу.“
Почувства се нервна. Ами ако нещо не е наред? Ако парите не са вече там? Ако…?
Когато първите светлини на зората се появиха над планините, Лучия беше все още будна.
Няколко минути преди девет тя излезе от хотела и застана пред банката, чакайки да отворят.
Любезен на вид мъж на средна възраст отключи вратата.
— Влезте, моля. Надявам се, че не сте чакали дълго?
„Само няколко месеца“ — помисли Лучия.
— Не. Съвсем не.
Той я покани вътре.
— С какво можем да ви услужим?
„Да ме направите богата.“
— Баща ми има сметка тук. Помоли ме да дойда и… да я изтегля.
— Шифрована сметка ли е?
— Да.
— Бихте ли ми казали номера, моля?
— B2A149207.
Той кимна.
— Един момент, моля.
Видя го да изчезва към хранилището. Банката бе започнала да се изпълва с клиенти.
„Трябва да е там — помисли Лучия. — Нищо не бива да…“
Мъжът се приближи към нея. Тя не можеше да прочете нищо по лицето му.
— Тази сметка… казвате, че беше на името на баща ви?
— Да. Анжело Кармине — каза тя, опитвайки се да скрие вълнението си.
Той я изгледа за момент.
— Сметката носи две имена.
Означаваше ли това, че няма да може да я пипа?
— Какво… — Тя едва произнесе думите. — Какво е другото име?
— Лучия Кармине.
И в този момент тя притежаваше света. Сметката възлизаше на малко повече от тринадесет милиона долара.
— Как ще искате да ви се предаде? — попита банкерът.
— Можете ли да я прехвърлите на една от свързаните с вас банки в Бразилия? Рио?
— Разбира се. Ще ви изпратим документацията чрез куриер този следобед.
Беше толкова просто.
Следващата спирка на Лучия беше в една туристическа агенция близо до хотела. На витрината имаше голям афиш с реклама на Бразилия.
„Това е знамение“ — помисли Лучия щастливо и влезе вътре.
— С какво мога да ви услужа?
— Бих искала два билета за Бразилия.
„Там няма закони за екстрадиране.“
Очакваше с нетърпение да каже на Рубио колко добре върви всичко. Той бе в Биариц, чакайки я да се обади. Двамата заедно щяха да заминат за Бразилия.
— Там можем да живеем на спокойствие до края на живота си — бе му казала тя.
Сега всичко беше най-после уредено. След всичките приключения и опасности… арестуването на баща й и братята й и отмъщението й над Бенито Патас и съдията Бускета… преследването й от полицията и бягството й от манастира… хората на Акока и фалшивият монах… Хайме Миро и Тереза и златният кръст… и Рубио Арсано. Най-вече скъпият Рубио. Колко пъти бе рискувал живота си за нея? Бе я спасил от войниците в гората… от бушуващите води на водопада… от мъжете в бара на Аранда де Дуеро. Самата мисъл за Рубио стопляше Лучия. — Върна се в хотелската стая и вдигна телефонната слушалка, очаквайки да се обади телефонистката.