Сестра Тереза трепереше така силно, че забрадката й се развяваше на вълни. Погледна втрещена към преподобната майка. Сестра Тереза бе прекарала последните тридесет години от живота си в манастира. Мисълта да излезе от него надхвърляше въображението й. Вдигна ръка и въздъхна:
— Не мога.
Преподобната майка извика:
— Кръстът не бива да попадне в ръцете на хората на Сатаната. Направи това в името на Исус.
В очите на Тереза се появи светлина. Изправи се с достойнство и си каза: „За Исус“, после се обърна и побърза към столовата.
Сестра Грасиела се приближи към групата, наблюдавайки с учудване бъркотията около себе си.
Мъжете освирепяваха все повече и повече. Чупеха всичко, което видеха. Полковник Акока ги гледаше с одобрение. Лучия се обърна към Меган и Грасиела:
— Не зная вие какво смятате да правите, но аз изчезвам оттук. Идвате ли с мен?
Те я гледаха твърде замаяни, за да отговорят.
Сестра Тереза се приближи бързо към тях, като носеше нещо увито в парче платно. Някои от мъжете подкарваха още монахини към столовата.
— Хайде — каза Лучия.
Сестрите Тереза, Меган и Грасиела се поколебаха за момент, след това последваха Лучия към огромната входна врата. Когато завиха в края на дългия коридор, видяха, че тя е изкъртена.
Внезапно пред тях се появи един мъж.
— Отивате някъде, госпожи? Връщайте се. Приятелите ми имат нещо предвид за вас.
— Имаме подарък за теб — каза Лучия. Тя грабна един от тежките свещници, поставени на масите в хола, и се усмихна.
Мъжът погледна озадачен.
— Какво може да правите с това?
— Ето това — Лучия замахна със свещника към главата му и той се строполи в безсъзнание на земята.
Трите монахини гледаха с ужас.
— Тръгвайте! — извика Лучия.
Секунда по-късно Лучия, Меган, Грасиела и Тереза бяха в предния двор, а след това през вратата навън в звездната нощ.
Лучия спря.
— Сега ви оставям. Ще ви търсят, затова е по-добре да се махате оттук.
Тя се обърна и се отправи към планините, които се издигаха в далечината, високо над манастира. Лучия помисли:
„Ще се крия там горе, докато спре издирването и тогава ще си отправя към Швейцария. Проклет късмет. Тези копелета ми развалиха едно чудесно укритие.“
След като се изкачи на известно разстояние, тя погледна надолу. От своето удобно за наблюдение място можа да види трите сестри. Невероятно, но те все още стояха пред вратата на манастира като три облечени в черно статуи.
„За Бога — помисли тя, — изчезвайте от там, преди да са ви хванали. Бързо!“
Те не бяха в състояние да помръднат. Изглеждаше, като че ли всичките им сетива са били толкова дълго време парализирани, че не можеха да осъзнаят какво става с тях. Монахините гледаха в краката си. Бяха така замаяни, че не можеха да мислят. Те бяха прекарали толкова дълго зад стените на манастира, откъснати от света, че сега извън закрилящите стени бяха изпълнени с объркване и паника. Нямаха представа къде да отидат или какво да правят. Вътре животът им бе организиран за тях. Бяха хранени, обличани, казваше им се какво да правят и кога да го правят. Те бяха живели по правила. Изведнъж правилата изчезнаха. Какво искаше Бог от тях? Какъв бе неговият план? Стояха скупчени, страхувайки се да говорят, страхувайки се да се погледнат една друга.
Колебливо сестра Тереза посочи към светлините на Авила в далечината и направи знак „нататък“. Започнаха да се движа несигурно към града.
Наблюдавайки ги от хълма горе, Лучия си мислеше:
„Не натам, глупачки! Това е първото място, където ще ви търсят. Добре, това си е ваш проблем. Аз имам свои проблеми.“
Тя постоя там за момент, като ги наблюдаваше как се отправят към гибелта си. „По дяволите.“
Лучия се заспуска надолу по хълма, като се препъваше по сипея. Затича се след тях, затруднявани от тежката си одежда.
— Почакайте — извика тя. — Спрете!
Сестрите спряха и се обърнаха. Лучия стигна до тях останала без дъх.
— Тръгнали сте в погрешна посока. Първото място, където ще ви търсят, е градът. Трябва да се скриете някъде.
Трите сестри я гледаха безмълвно.
— Планината. Идете в планината. Вървете след мен — каза Лучия нетърпеливо.
Тя се обърна и тръгна обратно към планината. Другите се поколебаха и след малко тръгнаха след нея една зад друга.
От време на време Лучия поглеждаше назад, за да се увери, че я следват.
„Защо не си гледам своята работа? — помисли тя. — Не нося отговорност за тях. По-опасно е, ако всички сме заедно.“
Тя продължи да се изкачва, като гледаше да не ги изпуска от погледа си.